Джон Кейс - Синдромът

— Добре, да започнем отначало — каза Шоу. — Казвате, че баща ви е медалист от олимпиада. Така ли е? Това е фантастично, разбира се. После продължил ли е да се състезава?

— Не, само веднъж. Той е първият американец след Бил Коук, получил медал на зимни игри. Но е бил вече трийсет и четири годишен. Спечелил е сребърен медал. След това е работил главно като ски инструктор.

— Къде?

— За известено време в Килингтън. После в Шугарлоуф. В Стоу. И Сънди Ривър би бил подходящ за него, но тогава курортът още не е съществувал.

— Това е в Мейн, нали?

— Да. Живеехме там. В Бетъл. Както и да е, той отсъстваше по три или четири месеца, идваше си понякога в средата на седмицата, ако нямаше много работа. По-късно, когато се разви ски бягането, даваше уроци в „Бетъл Ин“ — той е прочут с това.

— Бяха ли щастливи?

— Кои?

— Родителите ви.

Макбрайд не знаеше какво да каже. На моменти се чудеше защо той не беше щастлив — защо всъщност бе изпълнен с някакъв трепет.

— Нямахме много пари — каза накрая той. — Така беше. Майка ми изрязваше купони и постоянно се пазареше по магазините. Учителите не изкарват много, а приходът на баща ми беше… спорадичен. И смятам, че майка ми не му вярваше много, когато отсъстваше и работеше надалеч. Той си падаше малко любовчия. Дори на олимпиадата…

— Да?

— Той спрял да работи заради тренировките, а майка не била съгласна. Тогава била бременна с мен. Той влязъл в отбора, но тя не можела да отиде с него в Сапоро. Щяло да струва много пари.

— А след като е победил?

— Той не е стигнал до златния медал само със стотина метра. Финиширал е втори в десеткилометровия биатлон — а по онова време не е имало парични награди. Мисля, че майка ми го е смятала за бавноразвиващ се. Спомням си веднъж, когато си изкълчи глезена. Стана лошо, защото нямаше болнична застраховка и не можеше да работи. И нещата се затегнаха. Спомням си, че мама стоеше на горната стълба и хвърляше сметките, после слизаше и гледаше кои са паднали на лицевата си страна и плащаше само тях. Може ли чаша вода?

— Разбира се — каза Шоу и побърза да му налее.

Макбрайд наистина беше жаден, но така печелеше и време — защото чувстваше как паниката в него се надига отново въпреки погълнатия химикал.

— Благодаря — каза той и отпи.

— Продължавайте — каза лекарят.

— Докъде бях стигнал?

— Че парите не са ви достигали.

— Да — рече Макбрайд. — Наистина не стигаха, но тя беше луда по него — все още се обичаха. Мисля, че така бе до деня, в който загинаха.

— Не са ли живи? — Шоу го изгледа със съчувствие.

— Не — поклати глава Макбрайд. — Върху тях се стовари камион с ремарке.

— Върху тях ли? — Психиатърът беше потресен.

— На шосе „Кат-Моусам“. Камионът загубил управление, минал през мантинелата и паднал върху междущатската магистрала. Точно върху тяхното „волво“. И ги смазал.

— Моите съболезнования.

— Беше отдавна. — Макбрайд сви рамене.

— Кой се грижеше за вас след това? Роднини?

— Никога не съм имал роднини. Но майка имаше застраховка „живот“. Бях студент, когато това се случи.

— А преди това? Бяхте ли щастлив като дете?

— Не знам. Предполагам, че да. Бетъл е красиво място. Имах приятели. И работех.

— Къде?

— Зареждах магазини, подреждах кеглите в боулинг залата. Когато поотраснах, работех и като екскурзовод. В Мейн има много туристически лагери.

Следобедът напредваше. Шоу поръча кафе, а по-късно и пица. Няколко пъти пита Макбрайд дали е уморен. Но странната отпуснатост, която го бе владяла дълго — полусънното състояние, позволяващо му да убива дните си пред телевизора, сега бе изчезнала и с изключение на пристъпите на панически страх, които го връхлитаха от време на време, той се чувстваше бодър и се стараеше да си припомни колкото се може повече. Химикалът очевидно бе дал резултат и Шоу се радваше, че могат да продължат.

Говориха за детството му и за студентските дни, за „Боудън“ и Станфорд, където беше защитил докторат по психология.

— Изследователската работа ме привличаше — каза той.

— Значи не сте се занимавали с клинична дейност. Като Джефри Дюран?

— Не, никога не съм имал пациенти, никога не съм оправял хорските глави. След време може би щях да стана… Получих стипендия, която всъщност можеше да ме насочи към това.

— Каква стипендия?

— От Института за глобални изследвания. — Макбрайд се размърда с неудобство на стола, изкашля се и кръстоса крака.

— Разкажете ми за това.