Джон Кейс - Синдромът

— За какви якета говорите? — попита Шоу.

— Униформите на отбора… не тези, които се обличат на състезание, а другите, който се носят преди и след това. В студентския град.

Вече се бяха опитвали да видят кампуса през очите на Дюран, да го накарат да обясни как изглежда: студентите, сградите и професорите, имената на отделните сгради, особени забележителности и статуи. Но Дюран продължаваше да блокира, като принуждаваше Шоу да се съсредоточава върху на пръв поглед незначителни неща. Надписи върху моливи и тетрадки, телефонен и пощенски код, спортни облекла…

И якета.

— Какви на цвят бяха?

— Черно и бяло.

— Черно и бяло. Това е необикновено. Сигурен ли сте? Не смятате ли, че помните някаква фотография? Може да са били тъмносини, а не черни?

— Не, бяха черни. С бели букви.

— Разкажете ми за тях.

Но Дюран се чувстваше все по и по-неудобно. Искаше да смени позата си, но не можеше. Да съобщи, че подсъзнателното нежелание да си припомня миналото го кара да трепери в истинския смисъл на думата. По този начин се събуждаха страховете му. А той наистина се бе смръзнал — едновременно схванат от студ и неподвижен, като че ли скован в леден блок, жизнените му процеси се забавяха. Страхуваше се да помръдне, страхуваше се да не счупи нещо. Но защо? Логическият сектор на мозъка му все още измерваше проекциите и не възприемаше неудобството. Как би могъл да се плаши от неща, свързани с якетата? Как якетата можеха да го застрашават?

— По-полека — каза Шоу. — Опишете ми ги по-добре. Дали се закопчаваха, или се затваряха с цип? От каква материя бяха направени?

— Не мога да мисля. Няма място за мислене. — Усещанията му се бяха стеснили до две неща: натиск и студ. Изпитваше паническото чувство, че главата му е притисната отвсякъде с ледени плочи и мозъкът му замръзва.

— Можете да мислите. Закопчават ли се, или се затварят с цип?

Нищо.

— Нека окачим якето в стаята ви — предложи Шоу.

Това беше по-лесно. Якето беше на закачалката, а не върху него.

— С цип — отвърна той.

— Чудесно! Има ли нещо от предната страна на якето? До ципа?

— Избродиран надпис.

— С какъв цвят?

— Бял.

— Какво е това — бродираното? Букви? Дума? — Той се поколеба. — Вашето име?

— Една мечка — каза Дюран по-скоро на себе си, отколкото на доктора.

— Само главата ли? Или цялата?

— Мечка — каза Дюран.

— Бяла мечка?

Дюран кимна. Трябваше да полага огромно усилие, за да говори, и това му отнемаше много време.

— Да.

— Бяла мечка — повтори Шоу почти шепнешком. В думите му прозвуча облекчение.

— Черно и бяло. Бяла мечка — повтори той, този път по-високо — и в гласа му прозвуча триумфираща нотка, която изпълни Дюран със страх.

Бялата мечка беше на предната част на якето му. А на гърба, който сега ясно си спомняше, пишеше „Боудън сейлинг“.

— Боудън — бавно каза Дюран. — Колежът „Боудън“.

— Аха — възкликна Шоу, — разбира се. Адмирал Пири. Белите мечки.

Там беше учил: в „Боудън“, а не в „Браун“. И затова не го познаха на сбирката в „Сидуел“ — защото беше от Мейн. Сега си спомни ясно. Беше ходил на училище в Бетъл, майка му беше учителка по литература.

И в съзнанието му изскочиха големи откъси от миналото му и сърцето му се сви — той се озова по средата на дълъг път, а двигателите внезапно бяха отказали да работят. За секунда животът му премина пред очите му с бясна скорост и резултатът беше нещо подобно на внезапна смърт. Само за миг — и в този миг бе сигурен, че е получил инфаркт. Но когато моторът заработи отново, той разбра, че няма сърдечен пристъп, и усети как Лу Макбрайд се връща вкъщи след дълго отсъствие. За миг го изпълни вълна на удоволствие — но една картина изникна пред очите му. Стая в охра, нещо като кланица… стените, опръскани с кръв, и една безумна мисъл: „Боже, аз ги убих всичките!“.

Но после това изчезна. Изчезна така бързо, както се бе появило. Очите му се отвориха и той видя, че се намира там, където е бил винаги, седнал в удобния стол срещу доктор Шоу, изпълнен със смесица от радост и съжаление. „Радостен съм да знам кой съм — помисли си той. — Жалко, ако съм го сторил.“

Спряха дотук. Макбрайд си спомни името си и беше поразен как му пасваше. Спомни си майка си — истинската си майка, не иконата в рамката за фотографии в апартамента му — и как го прегръщаше и му пееше.

— Почакайте секунда — каза Шоу. — Искам да включа магнетофона.

Беше Луис. Беше Лу. За известно време беше и Мак — спомни си и как един семестър приятелите му го наричаха Брайди. Но Джеф, името, на което бе отговарял допреди час, му беше така чуждо като Хорас или Етиен.