Джон Кейс - Синдромът

Дюран кимна, прегърна я и заедно тръгнаха към къщата. Отвсякъде се чуваха сирени — виеха все по-наблизо. Внезапно Дюран се напрегна, после спря и се потупа по джобовете. Усмихна се облекчено.

— Ключовете на колата. У мен са.

Първата пожарна се приближи с грохот; сирените пищяха, лампите бясно се въртяха. Небето се изпълни с проблясъци — жълто, червено, жълто, червено. Минаха покрай някакъв човек по пижама и набързо наметнато яке. Стоеше, прегърнал жена си — тя беше по пеньоар и кожени пантофи. Гледаха къщата.

— Като факла — каза мъжът. Гласът му бе прегракнал.

После част от покрива се срути с глух тътен и изригна гейзер от огън и искри.

Дюран отключи колата. Ейдриън гледаше това, което вече беше архитектурен скелет — между почернелите му ребра танцуваха пламъци. Температурата в единия край на улицата беше 50 градуса, а в другата — един.

Докато потегляха, тя каза:

— Мисля, че полицейският участък е някъде към водната кула.

— Не отиваме там — каза той.

Тя го погледна, като че ли беше ненормален (което, разбира се, май беше вярно).

— Трябва — настоя тя. — Не можем само да бягаме.

— По-добре е да не се мяркаме там — каза той.

— Защо?

— Защото е по-добре, ако сме мъртви.

Тя погледна отражението му в прозореца.

— Какво искате да кажете?

— Ако ни смятат за убити, е по-добре. Ще живеем по-дълго.

— Не става — съобщи тя.

— Какво не става?

— Да се правим на умрели.

Дюран намести задното огледало и погледна изгрева.

— Защо?

— Защото колата я няма. Което подсказва, че не сме били в къщата. И вестниците ще съобщят, че никой не е убит.

— В най-лошия случай това ни дава още един ден.

— Тогава карайте към Вашингтон — каза тя.

— Защо?

— Защото искам да взема някои неща от апартамента си.

Той я изгледа скептично.

— Нали казахте, че това ни дава един ден?

— Така е, но… ако греша? Дори не знам как ни откриха.

— Аз знам.

— Така ли? И как? — Дюран я погледна с подозрение.

— Вие им съобщихте.

— Какво?! На кого съм казал?

— Вие им съобщихте къде се намираме — каза тя. — Влязохте в онзи уебсайт… в чатрума или каквото е там.

Дюран я погледна, за да види дали не се шегува. Но тя беше сериозна. Сериозна до смърт.

— Преди две вечери — каза тя. — И стига с това „вие“. Изкара ми акъла.

— Аз ли?

— Беше влязъл в някакъв уебсайт. Всички съобщения примигваха и… Беше като внезапно съобщение по AOL.

— Какво?

— Повярвай ми.

— Нещо като „Здравей“?

— Не. — Тя поклати глава. — Пишеше „Здравей, Джефри“. После те попитаха къде си. И ти написа нещо.

— Какво съм написал?

— Не знам. Но те попитаха и ти отговори. Може да си им съобщил пощенския код и къде сме.

— Хайде де!

— Сериозно говоря — настоя тя.

— Защо не ме спря?

— Опитах се! И беше… не знам. Не беше на себе си. Все едно те нямаше. Обадих се на доктор Шоу.

— Какво?!

— Ами ти много ме уплаши! Така че той те хипнотизира по телефона — каза тя. — Не помниш ли?

Дюран поклати глава. „Това не се е случило. Иначе щях да го помня. Защото късата ми памет е наред. Шоу го каза. Което значи, че Ейдриън лъже… или имам някакъв двойник. Джекил и Хайд. Лекар. Боже!“ Таблото избипка и той погледна индикатора за гориво и каза:

— Трябва да заредим.

Спряха на една бензиностанция близо до Бриджвил, но помпата не прие картата на Дюран. Той се обърна към Ейдриън за помощ и тя пребледня.

— Чантата ми остана в къщата. Нямам нито цент!

Той се обади на номер 800, обозначен на гърба на картата му, съобщи номера на сметката и чу гласа на телефонен автомат, който би трябвало да съобщи, че картата е с „нормален кредит“. Вместо това автоматичният глас му заяви, че картата е „замразена“ и че трябва да се свърже със служител от отдела за „обслужване на клиенти“. Той го направи и чиновникът му съобщи, че някой е заявил, че картата е открадната.

— Ще ви издадем нова. След три работни дни. Вече е в компютъра.

— Вижте — Дюран не можеше да повярва, — картата е при мен. В ръката ми. Не съм съобщавал, че е открадната.

— Но някой го е направил.

— Питайте ме за моминската фамилия на майка ми.

— Това не е нещо, което…

— Имате въпроси за установяване на личността. Използвайте ги!

— Съжалявам, господин Дюран, но след като картата е обявена за открадната, трябва да бъде издадена нова.

— Вижте. Аз… — той погледна в портфейла си — имам само два долара. Извън града съм. Нямам бензин. Няма ли начин…