Джон Кейс - Синдромът

Нямаше смисъл. В нито едно от тези неща нямаше смисъл.

Сутринта остави бележка на Дюран, че е станала рано и отива във Вашингтон, за да вземе пощата на Ники и да провери чековете й и данните от кредитните й карти. И че ще се върне към пет с две пържоли и торба дървени въглища за скарата. Спомни си, че той няма никакви пари, и му остави една двайсетачка, като му написа бележка да купи бутилка каберне.

Това, което не спомена, понеже знаеше, че Дюран няма да го одобри, беше, че първо ще се срещне с Къртис Слоу. Не че беше мислила много какво ще му съобщи. Но трябваше да направи нещо. Не можеше да изчезне просто така. Нито пък можеше да отиде до офиса — там със сигурност щеше да се случи това, което им се случи в „Комфорт Ин“. В никакъв случай не можеше да се появи на работното си място. Беше неделя и щеше да го хване вкъщи. Поне се надяваше.

Докато караше през равната селска местност, Ейдриън се замисли какво ще каже.

„Всъщност, Къртис, най-забележителното беше снощи, докато се грижех за възрастните и болните…“ Не. Слоу не даваше и пукната пара за възрастните и болните. Но обръщаше голямо внимание на онези, които правеха дарения за католическата църква, така че тя промени нещата: „Къртис, яви ми се Светата дева и…“ Не. И това нямаше да мине.

От тези шеги настроението й се поповдигна, но истината беше, че колкото повече се приближаваше към срещата, толкова повече й ставаше ясно, че каквото и да каже, няма да е подходящо. „Трябва ми адвокат — помисли си тя. — И не обикновен адвокат, а съдебен. Истински адвокат.“ Но тя нямаше адвокат. Което я поставяше в неизгодното положение да съобщи истинското състояние на нещата.

В крайна сметка грешката не беше нейна. Напротив, тя бе рискувала живота си, за да отиде на работа миналата седмица, и за малко не я убиха. И това нямаше да е така, ако беше отделяла повече време на сестра си. А тя беше работила по шейсет часа седмично близо година, без почивен ден или болнични, и в уикендите, и по празниците. Да приемем, че беше провалила свидетелстването, но все пак то можеше да се проведе на друга дата. Наистина стана лошо, че бе накарала хората да загубят времето си — за което съжаляваше — но не бе имала друг изход.

С тези мисли не забеляза как стана седем, после осем и девет. Накрая се вля в градското движение — по това време вече беше решила какво да разкаже.

Къщата на Къртис Слоу беше в Спринг Вали и струваше поне един милион — райска гориста местност в сърцето на града, на границата с Рок Крийк Парк. Ейдриън беше идвала тук само веднъж — по спешност, защото трябваше да занесе чантата на Слоу от службата. Не помнеше номера, но в този район — един от най-скъпите райони във Вашингтон — нямаше много къщи — а и домът на Слоу не беше къща, която може да забравиш.

Според Иржи Ковач от лосанджелиския офис на фирмата, който идваше веднъж месечно на заседания във Вашингтон, къщата беше пълно копие на вилата на маршал Тито на езерото Блед. Висока три етажа, с гипсова мазилка и френски прозорци, тя се издигаше на лек склон, зад дървен стобор, с кръгова алея с малък фонтан в центъра. Ейдриън спря зад „Биймър“-а на Слоу — колата бе произведена само в седемстотин бройки. После слезе и мина по алеята до главния вход. Чувстваше се като дете в замък от царството на приказките.

„По дяволите — помисли си тя и почука на тежката дървена врата. — Май сглупих.“

— Ейдриън!

Слоу се показа на прага — в кафяви, раирани панталони и маслиненозелен пуловер. Очевидно беше изненадан.

— Влизай!

Той я заведе във всекидневната, където върху голям китайски килим бяха сложени две тежки кресла, покани я да седне и каза:

— Почакай минута, ще кажа на Аморита да ни донесе кафе…

Тя чакаше нервно, като разглеждаше колекцията на Слоу от руски икони. След малко симпатична латиноамериканка дойде със сребърен сервиз за кафе и Ейдриън си наля. Слоу се появи, като закопчаваше огромния си ръчен часовник „Брайтлинг“.

— Какво става? — повтори той в отчаян опит да я предразположи и да се прави на колега.

— Ами, доста е сложно — каза тя, — но смятам, че трябва да изляза в отпуск.

— В отпуск… — Слоу седна срещу нея и се намръщи. — Това не може ли да го обсъдим в офиса?

— Там е работата, че не можем.

Лицето на Слоу се сви в скептична, озадачена гримаса.

— Какво?

— Не мога да отида там. Нека ви обясня…

И го направи. Разказа историята колкото се може по-сбито, като в трийсет секунди прехвърли детството си, след това се спря на болестта на сестра си в Европа. Слоу слушаше замислено, скрил очи зад рунтавите си вежди, отпиваше от кафето и кимаше съчувствено, докато Ейдриън му разказваше как бе намерила тялото на сестра си. Беше наистина впечатлен. Тя стигна до зловещата връзка на сестра си с Дюран, наемането на Бонила, убийство му, скептицизма на полицията… и всичко останало, включително инцидента в „Комфорт Ин“ и предстоящата операция на Дюран. Когато свърши, остави чашката си с кафе и каза: