Джон Кейс - Синдромът

— Минах през всичко, което ми дойде наум: календар, списък с адреси, имейли, счетоводна програми. Виках всеки файл, който откриех и… нищо.

— Погледнахте ли във временните файлове на Интернет?

— Не.

— Идете на „старт“ — Дюран седна до нея, — после на „инсталиране“, след това „контролен панел“. — Тя местеше курсора, както й казваше. — Сега кликнете на иконата Интернет и… вижте къде се намират „Временни файлове на Интернет“… кликнете бутона „инсталиране“ и…

— Това ли?

Той кимна. Тя кликна и се появи прозорец с поредица адреси на Интернет, наредени в списък по „Име“, „Адрес“ и „Последен достъп“.

Прегледаха адресите, като слизаха надолу по страницата. Покрай обичайния асортимент от реклами и GIF-картинки имаше и много URL-адреси, макар че повечето бяха посещавани само по веднъж или два пъти:

„cookiejacko@jcrew.com

cookie: jacko@washingtonpost.com

http://www.travelocity.com

http://www.mothernature.com

http://www.theprogram.org

http://www.jcrew.com

http://www.victoriassecret.com

http://www.theprogram.org“

— Какво е това? — попита Дюран, като натисна с пръст един от тях, който се показваше постоянно: „cookie: jacko@theprogram.org“.

— Като че ли го е посещавала всеки ден — каза Ейдриън.

— И кой е Джак? — попита Дюран.

— Кучето й — обясни Ейдриън. — Мисля, че е нарекла компютъра си на името на кучето. — Тя продължи да преглежда адресите:

„cookie: jacko@theprogram.org

cookie: jacko@ceoexpress.com

http://www.theprogram.org

http://www.theprogram.org

http:// www.theprogram.org

http://www.mothernature.com

http://www.jcrew.com

http://www.theprogram.org“

— Това е посещавано всеки ден — каза Ейдриън. — Понякога два пъти дневно. — Тя погледна Дюран. — Ще опитаме ли?

Той кимна.

Тя затвори прозорчето на контролния панел, кликна на иконата AOL и изчака машината да мине по рутинния си път. Накрая долетя слаб шум, някакви звуци и бипкания — и започна зареждането на файла.

— Искате ли бира? — попита Дюран и стана.

— С удоволствие — отвърна тя и като мърдаше курсора в прозореца в горната част на екрана, написа „theprogram.org“, после натисна бутона „връщане“. След момент Дюран се върна с две бутилки, сложи ги на масата и седна. Кракът му нетърпеливо почукваше по пода.

— Мразя дългите зареждания — промърмори тя.

„Прехвърляне на документа: 1%, 5%, 33%“

И после:

„Непознат адрес

Описание: непознат Интернет адрес

www.theprogram.org в URL

http://www.theprogram.org/“

„Трафик Сървър версия 1.1.7“

Ейдриън изчисти екрана и опита отново — напечата адреса точно както беше във временния файл на Интернет. Натисна „търсене“. Сайтът отново започна да се зарежда. Тя отпиваше от бирата си и наблюдаваше малката синя черта, която пълнеше долната част на екрана: 24%, 25%, 32%. Накрая екранът трепна и се появи същото съобщение:

„Непознат адрес

Описание: непознат Интернет адрес“

Тя изруга под нос, въздъхна и отпи голяма глътка бира.

— Защо не опитате вие? Ей сега ще се върна.

После стана и излезе от стаята.

Като се върна, седна до Дюран и попита:

— Стана ли?

Той печаташе бързо по клавиатурата и не й отговори. Обезпокоена, тя надникна над рамото му в екрана на лаптопа и изпита чувството, като че ли някой я залива с ледена вода. Водопад от картини и текстове минаваше по екрана, и то с такава бързина, че тя не можеше да ги следи. Никой не можеше. Движението беше придружено със странен електронен ритъм — нещо като антимузика.

— Какво… какво е това? — попита тя, но Дюран пак не отговори.

После екранът мигна, забави движението и спря. На изумруденозеления фон затрепери: „Здравей, Джефри.“

Дюран напечата нещо и натисна „връщане“.

„Къде си?“

Дюран написа кратко съобщение и натисна бутона „връщане“.

— Какво е това? — попита Ейдриън. — Какво правите?

„Благодаря ти, Джефри.“

— „Благодаря ти, Джефри“? С кого говорите? — попита Ейдриън.

Дюран придвижи курсора към логото AOL и го натисна два пъти.

Компютърът изписа обичайното си „сбогом“.

— Това уебсайт ли беше?

Дюран все още не отговаряше. Просто изключи компютъра и вдигна нещо от бюрото — нещо, което тя не бе забелязала досега — прозрачен пластмасов лист, в който имаше изрязани много квадратчета.

— Какво е това? — попита тя и посегна към листа, но Дюран го дръпна скъпернически, както би направило малко дете. Беше мълчалив и сериозен.

— Какво е това? Дайте ми го! — настоя тя и сграбчи листа, но той пак го дръпна. След няколко секунди безмълвна борба Дюран сложи край на схватката, като стисна китката й с такава сила, че тя изохка.

— Боли!

Той пренебрегна оплакването й — стискаше все по-силно и по-силно, докато коленете й не се подгънаха. Отваряше със сила пръстите й един по един. После измъкна пластмасовия лист от ръката й и го постави внимателно в техническия паспорт на компютъра, прибра го в калъфа на лаптопа и затвори ципа.