Джон Кейс - Синдромът

— Но трябва. Точно това трябва да направите — да мислите за това. Продължавайте. Може би…

— Не!

— Добре — каза тя и отново взе клечките, разбърка червеникавия сос и се зае да улови едно черно бобче.

— Съжалявам — каза Дюран. — Просто не мога. То е… не знам. Не мога да го обясня.

— Няма нищо — отвърна Ейдриън миролюбиво.

— Вижте…

— Просто си мислех, че има някаква следа от спомен за нещо важно — помислих си, че искате да си го изясните.

Известно време той не каза нищо. Една къдрица от черната му коса бе паднала върху челото му и той я побутна с пръсти назад.

— Не мога да го обясня точно, но като че ли… не мога да се справя с това. Не мога да го понеса.

Тя въздъхна.

— Представям си тази стая… И като че ли трябва да мина през нея — каза той. — Като че ли искам да изляза от нея.

Тя поклати глава и каза:

— Мисля, че нещо се е случило с главата ви.

— Какво? — Той я погледна озадачено.

— Ами… мозъчна операция. — Тя бодна с едната пръчица едно самотно черно бобче, после се опита да го вдигне с помощта и на другата.

— Винаги ли правите така? — попита той. Тонът му беше по-спокоен.

— Какво?

Той посочи купчинката ориз и зеленчуци, която беше издигнала.

— Защото доктор Фройд има много интересно мнение за подобни неща.

— Да си играя с храната ли? — разсмя се тя. — Завистниците ми ще кажат, че това е единствената игра, която умея.

— Имате завистници?

Тя прекара пръчицата през яденето и го раздели на четири триъгълника.

— Ами, не съм много весела. Аз съм работна пчеличка. Само работа.

— Мисля, че завистниците ви ревнуват.

— Благодаря — рече тя със смях.

Този мъж започваше да я привлича. Всъщност бе почнала да го харесва — и дори нещо повече от това (което би било истински ужас). „Може би това е синдромът на пленничката“ — помисли си тя. Дюран не беше неин похитител, двамата бяха хванати в мъчителна хватка и беше естествено да почне да мисли, че са нещо като… екип. Прокара палец по бутилката „Цзин-цао“ и остави пътечка по изпотеното стъкло. После я вдигна и я пресуши.

След час, докато миеше съдовете в кухнята, го чу да се обажда по телефона. Спря водата и се заслуша.

— Да, докторе — говореше той. — Обажда се Джеф Дюран… добре. Благодаря. Вижте, само исках да кажа — прегледах всичко и… съм съгласен.

Шоу се обади в осем часа сутринта и събуди Ейдриън — Дюран си затисна главата с възглавницата.

— Можем да го направим във вторник — каза Шоу. — Осигурих Ник Алелин от управлението на клиниката — той е неврохирург, и се свързах със здравната осигурителна каса. Преговорите ще бъдат трудни, но… ще се справим.

— Във вторник ли?

Шоу усети разочароването й.

— Най-доброто, което можах да направя — каза той. — Дори това…

— Вторник е добре — каза тя. — Просто се зачудих какво ще правим дотогава. Ню Йорк е толкова скъп и още три дни…

— Защо не се приберете вкъщи? Кажете на Джеф да си почине, а и съм сигурен, че вече липсвате на „Слоу & Хюли“.

Привечер се върнаха в Бетани и спряха пред супермаркета.

— Иска ми се да сготвя нещо приказно — каза Ейдриън, докато поръчваха едно печено пиле на продавача — той ловко го измъкна от металния шиш и бързо го уви в алуминиево фолио. — Но истината е, че нещата, които ядем… ами… сигурно не сте много доволен.

— Какво? — попита Дюран. — Шпикован бут? Много обичам шпикован бут.

— Това изисква голямо умение. Аз съм по по-елементарните неща — каза Ейдриън. — Най-много кюфтета. Или опашка на риба тон. Пиле със сметана.

— Как се прави опашка на риба тон? — попита Дюран.

— Не питайте. Трябват ядки, гъбен сос и много оризови пелети.

Върнаха се във вилата и когато се нахраниха, Ейдриън се преоблече в джинси и пуловер и отидоха да се разходят по плажа. Тя обичаше мириса на море, тътена на прибоя и шума на камъчетата. Но въздухът беше мразовит. Можеше да види дъха си и това я накара да потрепери. Дюран сложи ръка около раменете й, за да я защити от вятъра. За момент Ейдриън замря — а после почти се сгуши в него, съвсем лекичко.

След малко го запита:

— Тревожите ли се за операцията?

Дюран сви рамене.

— Човек трябва да е луд, за да не се тревожи — добави тя.

— Ами нали точно това е въпросът — засмя се той.

Върнаха се премръзнали.

— Искам да го погледна пак — каза Ейдриън и седна пред компютъра на Ники. — Сигурна съм, че пропускам нещо. Справяте ли се добре с тези неща?

— Бих могъл да погледна — каза Дюран и се наведе над рамото й.