Джон Кейс - Синдромът

Той пое дълбоко дъх. „Ти си на сигурно място“ — каза си и натисна с все сила бутона за тревога. Чу се звукът на аларма. Сестрата притича, масата се смъкна и се изтегли обратно навън.

Последваха консултации на ухо, после го върнаха в стаята за прегледи. Там един млад мъж с обръсната глава и златна халка на носа му би инжекция, която според него щяла да го отпусне. И наистина стана така. Спомените от сутринта и от следобеда минаха през главата му — не като сън, а като документален филм. Бавно. В бяло и черно. Без думи.

Дюран не си спомняше колко теста му направиха.

Последното изследване беше ПИТ-сканиране. Чарли Ацтека — както го наричаха в клиниката — обясни на Дюран, че ПИТ е съкращение от Позитронно излъчващ томограф.

— Основното — каза той — е, че ще ви осветим отвътре ето с това.

Той вдигна една спринцовка от някакъв лъскав поднос.

— Това е радиоактивен изотоп — обясни той. — Осветява мозъка и докторите могат да видят какво става там.

После помоли Дюран да легне на кушетката.

Дюран легна и едва усети иглата.

След два часа се срещна с Ейдриън и доктор Шоу в малката съвещателна зала в клиниката.

Дузина снимки — отделните секции от мозъка му — бяха закрепени на ръба на осветения екран. Шоу се движеше от снимка на снимка, като потупваше с една показалка малки светли петна в иначе сивите зони.

— Точно тук — каза той. — И тук. И тук. И може да видите и още едно и тук също!

— Прилича на оризово зърно — каза Ейдриън.

— Какво е това? — попита Дюран.

— Не знам.

Шоу смръщи вежди и добави:

— Мога да ви кажа какво не е. Това не е тъкан. Не е кост или нерв. Не е плът. Не е кръв. Което означава, че това е „чужд предмет“ — както наричаме нещата, с които се сблъскваме всекидневно, но не можем да си обясним произхода им.

Една от флуоресцентните лампи на тавана примигна.

— Спомняте ли си да сте имали наранявания в главата? — попита той Дюран с надежда. — Злополука с кола? Или когато сте били в армията? Или при самолетна катастрофа?

— Не, не мога да си спомня. — Дюран го погледна студено.

— Много странно — каза Шоу.

— Чакайте минутка — обади се Ейдриън. — Мислите ли, че едно… че…

— Че едно нараняване би могло да доведе до неговото състояние ли?

Шоу размаха ръце. Изглеждаше притеснен.

— Да речем, че това е… работна хипотеза. — Той посочи прозрачните снимки. — Историята на психологията и невробиологията е пълна с примери по какви начини една физическа травма може да засегне паметта. Всъщност най-добрата ни информация за паметта идва от злополуките — от тежки злополуки, при които мозъкът е увреден. Това, разбира се, не е изненадващо. Най-пълните изследвания могат да се правят само в болниците.

— Възможно ли е — попита Ейдриън — това нещо… да влияе на паметта на Джеф?

— Абсолютно. Дори е много вероятно.

— Но не сте напълно сигурен — обади се Дюран.

— Не и без да го изследвам. — После обясни на Ейдриън: — Паметта е странно нещо. Хората са склони да мислят, че ние поставяме спомените в мозъка си както библиотекарите поставят томчета книги — една до друга, като ги редят по категории. Това не е истина. Знаем това, понеже сме провели много експерименти. И това, което сме научили най-добре, е, че спомените не са на едно определено място, а са разпилени. Те са пръснати из мозъка. Когато обучавате един плъх да бяга из лабиринт, това обърква ума му до такава степен, че плъхът едва може да ходи и едва си спомня как да стигне от точка А до точка Я. Но после бавно, постепенно, успява да си припомни.

— Това, което е особено интересно в дадения случай — продължи Шоу, — е, че не виждаме обичайните аспекти на загуба на памет. Късата ви памет не е нарушена, господин Дюран. И като че ли сте запазили способността си да оформяте дълготрайни спомени.

— Тогава каква е вашата теория? — попита Дюран.

— Нямам теория — отвърна Шоу. — Всичко, с което разполагам, е един предмет.

И потупа една от снимките на светлинния панел.

— Този предмет.

Дюран загледа снимките на светещия панел и усети, че настроението му се приповдига. Психиатърът може би беше прав. Предметът сигурно можеше да обясни много неща. Не всичко, разбира се, не убийството на Еди Бонила например. Но… много други неща.

— И какво ще правим? — попита Дюран.

— Ами — поколеба се Шоу, — зависи от вас.

— Как така?

— Можем да бръкнем — отвърна психиатърът — и да го извадим. Да видим от какво е направено. Да го разгледаме.