Джон Кейс - Синдромът

Изглеждаше толкова неутешима, че му се прииска да я прегърне, но вместо това каза:

— Знам, че се безпокоите за парите. Дори не искахте да прекараме нощта тук.

— Така е, но не се опитвайте да ме успокоявате. — Тя вече се смееше. — Обичам да… обичам да се самоизмъчвам.

Предното стъкло се запоти и тя го забърса с длан.

— Къде отиваме?

— Направила съм резервация в един хотел на площад „Уошингтън“.

— Страхотно.

— Съмнявам се — разсмя се тя. — Ще ни струва седемдесет долара на нощ.

— Аха… И какво казва туристическият справочник?

— Относително чист. Безопасен. Умерена цена.

— Там ли отиваме? — възкликна Дюран. — Това е прахосничество.

— Ами… — Гласът й стана неуверен.

— Какво ви смущава?

Тя се замисли за момент, после каза:

— Всъщност нищо.

Хотелът беше второкласен. Стаята им — „комплекс с кухничка“ — беше „клинично потискаща“, както се изрази Дюран. Изтърбушените легла бяха покрити с подозрителни завивки, някога сигурно оранжеви (според някои тъмни петна по тях), но сега избелели от многото пране. Мокетът беше на петна. Един жълтеникав стол, целият в следи от изгасени цигари, беше поставен до прозореца, който също отдавна се нуждаеше от измиване. Върху ниско шкафче бе поставен двайсет и седем инчов „Сони Тринитрон“.

В кухненския бокс, зад един талашитен шкаф с умивалник, който отдавна би трябвало да се смени, имаше малък ръмжащ хладилник и стенен шкаф, пълен с аркопалови чинии и чаши.

Ейдриън отвори хладилника и погледна вътре. За щастие нямаше нищо, освен форма за лед, която като че ли беше направена ръчно от парче алуминиево фолио.

— Отвратително — каза тя.

Дюран запъна дръжката на вратата със стола.

Сутринта взеха метрото за „Паштън Медикъл Сентър“. Азиатският служител на рецепцията вдигна прозрачното стъкло и се усмихна широко на Дюран.

— О, да, Дюран? И сте тук за проверката, нали? Само да повикам Виктор.

След минута се появи един латиноамериканец с остри черти. Беше обут с джапанки, а лицето му бе като от ацтекски фриз.

— Ще дам на Мелиса формулярите — каза той — и може да започваме. — После се обърна към Ейдриън. — Вие сте госпожа Дюран, така ли?

— Не — каза тя бързо и се изчерви. — Просто приятелка.

— Няма смисъл да чакате — каза той. — Това ще отнеме много време. Можете да дойдете към четири.

Ейдриън си тръгна, а Дюран остана да чака в една стая, където трябваше да го подготвят. Там, където стените се съединяваха с тавана, беше прекарана пастелна геометрична линия. На едната стена висеше самотно копие на картина от Норман Рокуел, изобразяваща облечен в бяло доктор с любезна усмивка и слушалка, който се бе навел над едно дете. Сладникавата картина на любезния детски лекар го отведе назад към един свят, който нямаше нищо общо със заобикалящата го обстановка.

Центърът за нервни изследвания беше мечта за всеки любител на техниката — планина от компютри, осцилографи и какви ли не други машини, които изглеждаха едновременно съвременни и праисторически.

Първо се заеха със сканирането на черепа — ЧСТ.

За тази цел Дюран трябваше да легне и да притисне брадичка към гърдите си. Вкараха в устата му гумиран уред и той трябваше да го захапе, без да мърда главата си. Чувстваше се като повален дънер, усещаше всяко гъделичкане и пощипване, но бе решен твърдо да не мърда.

Лаборантката управляваше уреда, който се търкаляше по една релса около главата му и заснемаше четиридесет и осем сектора от черепа му. Уредът се движеше с напрегнато жужене и беше трудно да не се реагира, когато спираше и щракаше при правенето на поредната снимка.

Дюран слушаше бодрия успокояващ глас на лаборантката и му хрумна, че точно по този начин хората се обръщат към кучетата и малките деца.

След ЧСТ-сканирането една индуска взе медицинския му картон и го подкара към една стая, на чиято врата пишеше: „Ехографски магнитно-образен резонанс“.

Тук нещата не потръгнаха толкова добре.

Апаратурата МОР представляваше дълга маса, която влизаше в приличащ на ковчег цилиндър — „магнитът“, както го нарече техничката. Дюран легна на масата и му сложиха нещо като футболна каска. Сестрата му даде малък уред, чрез който можеше да подаде сигнал за тревога, ако го обземе клаустрофобичен пристъп. После го помоли да лежи неподвижно и да не обръща внимание на помпащия звук, който издава машината.

Дотук добре. Дотук нямаше проблем.

Но после сестрата натисна един бутон и масата се плъзна в поглъщащото я отверстие. Очите му бяха на около една педя от повърхността на цилиндъра — а после масата се вдигна и го приближи само на няколко сантиметра до гладката метална тръба.