Джон Кейс - Синдромът

Шоу пак сплете пръсти.

— Разбира се, линиите могат и да се преплитат. Но, общо казано, хистеричната амнезия се поддава на лечение от психоаналитик. В наши дни я класифицираме като дисоциативно увреждане.

Той погледна големия си часовник и скочи.

— Във всеки случай тестовете ще ни дадат основата, върху която да стъпим.

Ръкува се с тях и ги изпрати до вратата.

— Ще се видим в три часа.

Провериха колата (нямаше бележка за глоба) и пуснаха още монети в паркинг-автомата. Намериха уютно местенце на няколко преки от кабинета на Шоу и хапнаха сандвичи с пастърма и туршия. Дюран бе малко мрачен, изправен пред необходимостта да бъде нечий пациент. Вероятните диагнози на Шоу звучаха в главата му: когнитивно нарушение, дисфункция, истерия.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Ако се опита да ме изхвърли в кофата за смет — Дюран поклати глава, — без мен.

— Кофа за смет ли?

— Просто лаф — каза той. — В смисъл, че не ставам за нищо.

Имаха още един час за убиване и решиха да потърсят офисите на „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.

— Може би ще ни дадат копия от касетите на Ники — ако въобще има някой там — каза тя. — Нали сте им клиент.

Качиха се на метрото, после повървяха малко пеша и стигнаха до мястото, където трябваше да се намира застрахователната компания.

Адресът — „Авеню ъф ди Америкас“ — се оказа клон на „Бокс енд Мейл“, едно от тези места, където продаваха опаковъчна хартия и картонени кутии, пакетираха и изпращаха пратки чрез „Ю Пи Ес“, „Федекс“ и пощата. Освен това този клон на „Бокс енд Мейл“ служеше и като място, където можеха да се наемат пощенски кутии, за хора, които имат затруднения с получаването на пощата си у дома.

Офисите на „Мючуъл Дженеръл“ в апартамент 1119 всъщност бяха кутия с размери 10×15×25 сантиметра. Една метална планка скриваше това, което се намираше вътре.

Ейдриън и Дюран изчакаха на опашката зад една жена, която изпращаше колетна пратка на сина си в Корнел, и когато им дойде редът, Ейдриън попита как биха могли да се свържат с „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.

Служителят беше енергичен тип с дълги руси коси.

— Само по един начин — каза той. — Като им напишете писмо.

— Но тук трябва да има някакъв списък, нали? Трябва да имате договор с тях.

Чиновникът поклати глава и почна опитно да облепва пакета пред себе си.

— Не бихте ли могли да ми дадете поне телефонен номер? — примоли се Ейдриън. — Важно е, искам да кажа, че наистина трябва да говоря с тези хора.

— Госпожо — каза служителят, — защо мислите, че хората предпочитат пощенските кутии?

Въпросът беше реторичен, но Ейдриън все пак измисли подходящ отговор.

— За да получават пощата си.

Чиновникът я погледна, после огледа пакета в ръцете си от всички страни и го пусна в пластмасов кош, на който бе написано „Ю Пи Ес“.

— Наемат ги, защото това е дискретен начин да си получават пощата. Дискретен — повтори той. — Ако се интересувате за телефонния номер на тези пощенски кутии, би трябвало да наберете 411 — телефонни справки.

— Този адрес не е в списъка им — каза Ейдриън. — Вече опитах.

— Аха. — Мъжът й се усмихна със съжаление. — Точно затова ви казах, че трябва да им пишете. Ако искаха да говорят с някого, може би нямаше да наемат пощенска кутия.

Спряха при колата, за да пуснат още няколко монети в паркинг-автомата, и преди да се върнат в кабинета на доктор Шоу, Ейдриън каза:

— Мисля да потичам. Паркът е само на няколко преки.

Измъкна екипа си за бягане от колата, после се преоблече в тоалетната срещу кабинета на доктор Шоу и тръгна към първи етаж, като остави психиатъра и Дюран сами.

Обичаше Сентръл Парк. Разстоянията бяха почти идеални, около десет километра, и имаше някаква особена прелест в това да бягаш под тунел от дървета и небостъргачи.

Тича около час и един или два пъти обърка посоката. Всеки път се връщаше и си мислеше: „Идиотка с идиотка. Какво ще стане, ако си изкълчиш глезена? Трябваше да вземеш пари, та поне да можеш да се обадиш по телефона. И освен това трябва да си нащрек“.

Сестрата в приемната на доктора — млада пънкарка със сини нокти и разноцветна коса, напусна в шест. Когато си тръгна, Ейдриън отиде до бюрото й и използва телефона, за да направи резервация в един от хотелите, който си бе записала от компютъра предната вечер. После се преоблече в нормалните си дрехи и зачете „Нюзуик“. До 7:30 вече беше прочела „Ню Йорк Пипъл“ и беше преполовила „Ню Йоркър“. Започна да се безпокои, че нещо не е в ред. Два пъти ставаше и слушаше пред вратата на кабинета на доктор Шоу, но вратата беше солидна и тя долавяше само слаб шум.