Джон Кейс - Синдромът

— Страхотно е! — възкликна Ейдриън, като нахлу през вратата, засмяна и жизнена.

Той загледа тази съвсем истинска жена, която си наля чаша вода от чешмата, вдигна очи към тавана и я изпи на дълги, бавни глътки. Очите му я оглеждаха, спираха се тук-там, после отново се придвижваха, като че ли тя беше някакво пиршество.

Когато изпи чашата, тя седна срещу него и го погледна въпросително.

— И какво си мислехте сега?

Той понечи да отвърне, но реши, че е по-добре да не споделя с нея потискащите си мисли, така че отговори:

— Не мога да ви кажа.

Току-що беше излязла от душа, когато телефонът звънна и тя вдигна слушалката.

— О, добре — каза тя. — Разбира се… да. Така е. Спря преди четири часа. — И понеже Дюран я гледаше озадачено, сложи ръка пред слушалката и му прошепна: — Триш.

Агентката по недвижима собственост.

— Разбира се… не — продължи тя в слушалката. — Не, няма проблем. Имам фенерче.

Изтри ръката си с хавлиения пешкир и се засмя.

— Аз съм точно от тези хора. Прякорът ми е Скаута. — Наведе се и записа нещо. — Окей, ако има някакви проблеми, ще ви звъннем.

И затвори телефона.

— Какво иска? — попита Дюран.

— В сутерена имало помпа за канализацията — обясни му тя — и когато спирало електричеството, тя не работела и мазето се пълнело. Което пък причинявало проблеми на мебелировката. Имало генератор, който би трябвало да се включва автоматично, но невинаги сработвал. Така че ни помоли да отидем да го включим.

Изчезна в спалнята и се върна с фенерче, после двамата слязоха долу.

Всъщност това не беше сутерен. По-скоро беше мазе с мокър, покрит с чакъл под. Входът му беше от задната страна на къщата, където две метални врати водеха до къса бетонна стълба. Ейдриън вървеше напред.

— Бая е мръсничко — измърмори тя.

— Помпата е там — посочи Дюран.

Ейдриън отиде, светна, дръпна шалтера и помпата изръмжа и заработи.

Токът дойде малко след девет. Когато светлините в къщата блеснаха, двамата тъкмо ядяха пица на свещи и пиеха бира. За момент изпитаха усещането, че са попаднали пред фотографска светкавица. Замръзнаха. А телевизорът оживя и ги заля с взрив от клакьорски смях.

Дюран също започна да се смее, но млъкна, като видя лицето на Ейдриън. Тя плачеше.

— Какво има? — попита той.

Тя поклати глава и се обърна встрани, за да скрие сълзите си.

— Какво ви стана?

— Когато потърсих Ники в апартамента й… нямаше ток… заради късото съединение. От печката. И когато Рамон включи бушона… внезапно всичко светна и тя беше там. Във ваната.

Тя скри лицето си с ръце.

— Съжалявам — каза Дюран.

Той отиде да измие съдовете — не че имаше много, а Ейдриън се върна към компютъра. Пусна го и отвори картата на града, за да открие как най-лесно да стигнат до кабинета на доктор Шоу в Ню Йорк. Потърси и хотел, като гледаше да не е от най-скъпите.

Мисълта за пари накара Дюран да се намръщи, защото Ейдриън очевидно имаше проблеми, а освен това досега тя плащаше почти всичко. Той не бе взел със себе си чековата книжка и нямаше кредитна карта. Ейдриън намери това за невероятно.

— Всеки има карта за банкомат — каза тя.

— В приземието на „Кулите“ има банка — оправда се Дюран. — Ходя там, когато имам нужда от пари.

Ейдриън затрака по клавиатурата, а Дюран отиде във всекидневната. Бореше се с желанието си да включи телевизора, защото знаеше, че тя не одобрява това, но беше изтощен от тази несигурност, от нещата, които ставаха и които бяха единствената му реалност. Имаше нужда да не мисли. А телевизорът му помагаше в това отношение.

— Не мога да плащам толкова пари, за да спим — подхвърли Ейдриън. — Ще проверя още няколко хотела. Може би ще се наложи да останем тук.

— Може и така да стане — отвърна Дюран, отпусна се на дивана и взе дистанционното.

Прескачаше безцелно от канал на канал и накрая се спря на „Дарма и Грег“. И потъна в себе си.

Потеглиха по тъмно, като крадци. Ейдриън караше с постоянна скорост, стрелката беше замръзнала на деветдесет километра. Пътят беше приятно спокоен, без излишно напрежение. Движеха се като всички останали. Ейдриън беше притеснена от това, че не ходи на работа. Дюран беше в безгрижно настроение, загледан в мрака. Ако затвореше очи, можеше лесно да си представи, че напуска града с приятелката си, че потеглят за дълга отпуска. Дори когато зората просветна и в сивата светлина се появиха очертанията на предградията на Ню Джърси, чудесното му настроение почти не намаля.