Джон Кейс - Синдромът

Малко неудобно, наистина. И може би само заради това, макар и да нямаше логика, той си записа датата в бележника и я чукна в компютъра: „Сбирка на «Сидуел». Събота, 23 октомври“. По дяволите…

Четири следобед — часът на Нико дойде и отмина. Помисли да й звънне, но се отказа. Ако тя не поддържаше връзка с него, от взаимоотношенията им нямаше да има никакъв ефект. Като много от децата, осиротели от малки, Нико беше прекарала дълги години на зависимост, на търсене на приемни родители, които да се грижат за нея. Но тя бе възрастен човек и трябваше да е отговорна за собствения си живот, а не да разчита на авторитетни фигури. В противен случай имаше опасност да попадне на друг проблем, обърквайки секса с любовта, унижението с покаянието.

Тя така и не дойде и Дюран пак се замисли дали да не й се обади — но не вдигна телефона. За Нико беше много важно да е самостоятелна и той бе започнал да изгражда самостоятелността й още от първия път, като се опиташе да й покаже, че благополучието й зависи единствено от нея. Можеше да й помогне. Но не като баща, съпруг или гледачка.

Зазяпа се в телевизора, докато не стана време за вечеря. Отиде в кухнята и се огледа безпомощно — помещението беше добре обзаведено, с чамови бюфети и отрупани мраморни рафтове, магнитна пръчка, която крепеше дузина остри ножове, и цял набор домакински уреди. Но готвенето не беше стихията му — или най-малкото рядко се захващаше. По-просто беше да си поръчва храна отвън.

На един от бюфетите имаше уредба с компактдискове; той погледна през прозрачния капак, за да види какво има вътре. Каубойски безвкусици. Избра петата песен, натисна копчето и заразглежда няколкото различни ресторантски менюта, докато певицата се заоплаква, че „… и китарата стара, и последна цигара…“.

Можеше да си поръча тайландска храна — обичаше я. Но само ако я придружеше с бутилка бира, за предпочитане „Сингха“. Отвори хладилника и го огледа. Имаше минерална вода „Перие“, мляко и кока-кола, една бутилка „Пино Гриджо“, но не и бира.

Погледна часовника си и се намръщи. Съвсем скоро бе слизал да пазарува. Защо бе забравил бирата? Беше малко след седем, което значеше, че коридорът в подземието е затворен и че ако иска бира, трябва да излезе и да отиде до „Севън-Илевън“. Тази мисъл го притесни, като че ли с крайчеца на окото си бе забелязал нещо да се шмугва под дивана. Нещо тъмно и бързо. Побиха го ледени тръпки.

С въздишка измъкна бутилката вино от хладилника, отвори я и си наля. После взе телефона и набра номера на ресторанта „Ан Май“. Даде поръчката си и човекът от другата страна я потвърди.

— Едно номер четири, едно номер двайсет и две. Прието. Петнайсет минути.

Опитваше си да си внуши, че виното ще върви така добре с тайландската кухня, както и бирата. Но истината беше, че не си вярваше. Колкото и да беше добро „Пино Гриджо“, той почти усещаше на върха на езика си студената пенлива бира, за която мечтаеше.

До „Севън-Илевън“ имаше само три пресечки. Трябваше да отиде, но… „Това е смешно“ — помисли си той, отпи от виното и поклати глава.

Винаги ли е бил такъв?

Не. Много се съмняваше в това.

Тогава кога? Кога бе започнало всичко това?

Той помагаше на хора с когнитивни проблеми и познаваше достатъчно добре собствените си симптоми. Според ДСМ-IV страдаше от агорафобия. Или за да бъде по-точен, тъй като агорафобията нямаше отделен код, страдаше от болест, спомената в ДСМ-IV като 30027: „Агорафобия с паническо разстройство. Обикновено ситуациите се избягват или се понасят, но с подчертано напрежение“.

При най-тежките случаи страдащите от агорафобия бяха затворници на собствените си страхове, неспособни да излязат от домовете си. Болестта на Дюран не беше в толкова силна форма. Ако му се налагаше, бе в състояние да й се противопоставя — можеше да излиза и го правеше. Но все по-рядко и по-рядко и без много желание. Всъщност, ако не живееше и не работеше в това „село в града“, каквото всъщност представляваха „Кулите на Капитолия“, фобията му можеше да му нанесе сериозни поражения.

Всичко това доста го безпокоеше. И не само фобията, но и начинът, по който се отнасяше към нея. Всъщност пренебрегваше проблема, защото това го караше да се чувства неудобно — което беше смешно, предвид професията му. Разбира се, често се бе замислял дали въобще е способен да работи. Може ли един терапевт да помага на другите, когато самият той живее объркан живот? И въобще трябваше ли да се занимава с психически разстроени личности като Нико и Де Гроот?