Джон Кейс - Синдромът

Влезе в кухнята и постоя пред малката машина за еспресо — бавно си припомняше всичко, което трябваше да направи, за да си приготви чаша кафе. Накрая се отказа и тръгна към балкона. Беше сив и студен ден — като че ли настроението й се бе отпечатало върху целия свят. Внезапно я блъсна порив на вятъра, който разтресе саксиите. Цветята изглеждаха малко клюмнали — може би трябваше да ги полее. Или да ги внесе вътре — вече беше есен. Но нямаше сили да го направи. Нямаше никакво желание да шета. Чувстваше се като…

Внезапно алармата на китката й се включи и й напомни да си вземе лекарствата и да „се обади у дома“. Тя отиде до масата, където беше лаптопът и пътната чантичка, в която държеше лекарствата. Дръпна ципа на страничния джоб, извади малките оранжеви шишенца, но това с лития беше празно. Беше забравила да поръча в… онова място на майната си.

Място, където беше горещо. Слънчево. С палми. Калифорния!

Но защо бе ходила в Калифорния? Да срещне някого. Да открие някого. Но кого? Защо? Не можеше да си спомни. Това беше проблемът с „Плацебо №1“. Объркваше паметта. Седна пред масата и натисна бутона за включване на компютъра. Намери необходимия файл и зачака да се отвори. Скоро се появиха познатите думи:

„Непознат адрес

Описание: непознат Интернет адрес.“

Измъкна пластмасовия шаблон, нагласи го пред монитора — и се поколеба. Стоя дълго така — зяпнала почти празния екран. И после импулсивно, някак обречено, изключи компютъра и стана. Отиде до шкафа в антрето, грабна ролерите си и излезе. Но когато стигна до аптеката, я подмина.

Не го знаеше, но тази част от нея, взела решението, отговаряше на въпроса, който тя нямаше смелост да си зададе, като използваше онази част от съзнанието й, която тя би се заклела, че не съществува. В душата или в подсъзнанието й се разгаряше яростен спор и той раждаше енергията, която я караше да се движи по-бързо от колите, да прелита покрай китайските ресторанти и лъскавите барове на Джорджтаун, покрай книжарниците и японските магазинчета за играчки и любовни билки.

Обичаше да се пързаля; обичаше грацията на плъзгането, обичаше лица, дървета и сгради да прелитат като в забързан филмов кадър — мяркаха се, без да оставят спомен. Имаше чувството, че това плавно летене премахва всички грапавини на града.

Приближи хотел „Четири сезона“, зави на юг и се спусна към парка „Рок Крийк“. Мина край центъра „Кенеди“, заобиколи го и се върна — движеше се като кънкобегач — с размахана дясна ръка. Когато наближи старата фабрика, малко над улица „Портър“, спортната й страст се изчерпа и облекчението, дошло след това, беше почти осезаемо. „Стига вече — помисли си тя. — Всичко свърши.“

Обърна се и се понесе към вкъщи. Мислеше си за една дълга топла баня. „Ще си сложа розмаринов гел“ — помисли си и предвкуси аромата и насладата.

Главоболието й мина.

Докато пълнеше ваната, се обади на Ейдриън вкъщи. Знаеше, че сестра й е още на работа, и остави съобщение на телефонния секретар.

— Здрасти, Ей. Ники съм. Надявам се, че не си забравила за вечерята — дъгата е важна…

Вечеряха навън всеки вторник, като сменяха заведенията — освен ако някоя от двете не беше много заета (както беше Ейдриън напоследък) или ако времето не беше лошо (което понякога притесняваше Нико).

Дъга беше семеен шифър, измислен от Ейдриън, когато беше съвсем малка, още петгодишна. Означаваше спешност и важност на темата. (Харесваш ли това момче — като дъгата! Ще се проваля на теста по математика — абсолютна дъга съм…)

Тя се намръщи. Ами ако Ейдриън дойдеше, почукаше и…

Надраска бележка до сестра си и слезе долу. Рамон беше до вратата — спираше такси на госпожа Паркхърст — така че тя се мушна зад бюрото и пъхна бележката в кутията на апартамента си. Ако Ейдриън дойдеше, Рамон щеше да погледне първо там.

Качи се в апартамента, излезе на балкона и започна да пълни малкото барбекю. Слънцето бе залязло и в небето блестяха виолетови и оранжеви краски — напомняха й за картините на Гоген. Тя набута няколко смачкани вестника и се опита да си припомни кой точно е Гоген, но не можа. Над вестниците постави подпалки, а отгоре — няколко по-дебели цепеници. Накрая драсна клечка кибрит и загледа как всичко лумва в пламъци. „Голям бойскаут съм.“

Влезе и отиде да провери ваната. Миришеше приказно, пяната беше почти педя. Спря крана и потопи пръст — горещо, адски горещо, както казваше Марлина.

После излезе от банята.

Взе стълбичката от килера, върна се в банята и измъкна от скритото място в задната част на най-високия рафт в шкафа до ваната стар албум. Слезе, отнесе го на балкона и седна до пращящото барбекю.