Джон Кейс - Синдромът

— Тогава… защо не избягаш? — попита Дюран.

— Не мога да мръдна. Светлината не ми позволява да мърдам. Тя ме държи във въздуха.

— И какво правят сенките? Какво става?

— Те… вкарват инструменти.

— Къде?

— В носа ми. В устата. Във всички отвори.

Де Гроот замига и очите му се притвориха.

— И?

— И ми призлява!

— От кое?

— Не трябва да си спомням — измърмори Де Гроот. — Заради мое добро е. Не трябва да помня.

Дюран продължи да го притиска.

— Добре е да си спомниш, Хенрик. — Той постави ръка на рамото на пациента си. — Добре е да си спомниш. Но трябва да си починеш. Трябва да дишаш. Такаа. Сега се съсредоточи само върху дишането. Тук е безопасно. Ти не си вече в светлината: ти си на една скала над водата. Можеш да чуеш плясъка на вълните под скалите. Има и лек ветрец. Отгоре се носят чайки…

Дюран го остави да мисли известно време върху това, после поде отново:

— Сега нека се върнем към другото място, мястото в светлината. Но не се плаши — аз съм с теб. Искам да ми разкажеш за инструментите… на какво приличат.

— На тръби.

— И от какво са направени?

— От стъкло. И метал. — Де Гроот пак потръпна.

— Какво има? — попита Дюран.

— Студени са. Много студени… натискат кожата ми и… парят.

— И какво правят с… инструментите.

Де Гроот пое дълбоко въздух и потръпна.

— Пъхат ги в мен.

— Къде?

— Не!

— Хенрик — това е за твое добро.

— Но вие знаете!

— Разбра се, че знам — но ти трябва да ми кажеш.

Де Гроот поклати глава.

— Къде? — настоя Дюран.

— Не искам! В задника.

— Но защо? Защо правят това, Хенрик? Знаеш ли?

— Хранят Червея — каза холандецът и внезапно изплака и лицето му се изкриви от тъга и болка.

Дюран погледна часовника си. Бяха минали петдесет минути.

— Добре, Хенрик, това е достатъчно. Достатъчно за днес.

Извади постепенно холандеца от състоянието на хипноза, леко разочарован, че все още не може да разкрие травмата, причиняваща психическото объркване на Де Гроот. Трябваше да му помогне да се промъкне през това, да обърне процеса на сублимация, изработил абсурдната история за намеса на извънземни (ако наистина ставаше дума за това). В сегашното си състояние Де Гроот беше измъчван от събитие, запечатано в мозъка му, потискащо и променящо паметта му.

— Как мина?

Холандецът се надигна, като мигаше и се оглеждаше. Гласът му бе изпълнен с подозрение.

— Справихте се великолепно — каза Дюран, изключи магнетофона и стана. — Напредваме сериозно.

За изненада на Дюран, Де Гроот не помръдна от мястото си — потропваше с пръсти и слушаше, или мислеше, или и двете. Накрая се изправи и се усмихна вяло.

— Странно — каза той. — Съвсем не се чувствам по-добре.

Нико живееше в апартамент с две спални в „Мелницата“ — жилищен комплекс в Джорджтаун. Сградата беше съвременна и елегантна, с прилична охрана и хубав изглед към Потомак, с големи балкони, отрупани с растения.

Тази сутрин бе спала до късно и когато стана, Джак започна да й се пречка в краката, да скимти и да лае. Тя побърза да се облече, прекара четката през косата си и я прихвана в непокорна конска опашка. После грабна пазарската чанта, мушна я в джоба си и последва Джак, който бързаше към асансьора с изпъната каишка, като взимаше на скокове покрития с килим коридор.

— Добрутро, госпойце Съливан.

Портиерът Рамон се готвеше за актьорска кариера и всяка седмица упражняваше различни диалекти. Последното му увлечение бе да подражава на говора и маниерите на южняшки слуга — не много сполучливо изпълнение, нещо като причудлива смесица между Вивиан Лий и Антонио Бандерас.

— Здрасти, Рамон!

— Добър ви ден, господарке Керуак. — Портиерът се наведе да погали кучето. Териерът награди вниманието му, като изпълни серия впечатляващи отвесни скокове.

— Уха — каза Нико. — По-леко, Джако!

— Жизнерадостно животно — отбеляза Рамон, все още с акцент на момче от плантациите.

— Да — усмихна се Нико. — Как вървят нещата?

— Нали ви казах. — Рамон почти се обиди. — Ще участвам във филм на Скорсезе!

— Това е страхотно. Честито!

— Е, не е толкова страхотно. Ролята е съвсем малка. Но познайте кого играя — портиер!

Нико не знаеше какво да каже, затова само подхвърли:

— Сериозно? — Джак опъваше каишката и я теглеше към вратата. — Поне имаш опит.

— Въпросът е, че не знам дали да приема ролята. Ще трябва да отсъствам три, може би четири работни дни и може да ме уволнят. Какво мислите? Трябва ли да го правя? — Той я погледна умоляващо.