Джон Кейс - Синдромът

Но впечатлението, което оставяше Де Гроот — на способен и космополитен бизнесмен, многоезичен и побеждаващ — беше илюзия. Или по-точно не илюзия, а всъщност лустро върху нещо толкова опасно, че останалите му качества просто губеха значението си. Освен че бе обществена личност, бизнесменът беше обхванат от „командни халюцинации“. По-точно вярваше, че в сърцето му се е настанил „червей“, който с неуморимостта на сърдечния мускул му нашепва и го съветва по всички въпроси — от политиката до финансите.

Всъщност Де Гроот показваше повечето от диагностичните критерии, изброени в раздела „параноидна шизофрения“ в медицинския справочник ДСМ-IV, том в кестенява обложка, представляващ нещо като библия за откачалките.

Дюран не можеше да направи нищо особено, но психофармакологията бе напреднала достатъчно. Най-доброто лекарство бе „Клозарил“ — то бе предписано на холандеца от европейския му психиатър, който често се свързваше с Дюран по имейла. Задачата на Дюран бе, като използва хипноза и регресивна терапия, да открие всяка травма, способстваща за болестното състояние на пациента, и да му помогне да се бори с болестта. Само тогава можеше да има надежда за постепенно излекуване за по-дълъг срок.

В много отношения това беше любопитен случай. Покрай другото Дюран откри, че холандецът тълкува болестта си като вид обсебване — като червеят беше инструментът на обсебването. Това, че червеят беше по-скоро демон, отколкото паразит, беше ясно дори и на Де Гроот: паразитите не издаваха заповеди — това правеха злите сили.

Отначало Дюран мислеше, че паразитът е симптом за множествена личност, защото холандецът страдаше по-скоро от нарушени връзки със света, отколкото от шизофрения. Но не. Червеят беше агресор (в очите на Де Гроот), а не неговото друго его.

Друга смущаваща черта в личността на Де Гроот беше откритият му расизъм. В епохата на политическа коректност беше озадачаващо да срещнеш някой, който говори такива неща като холандеца. „Не знам как живеете в град с толкова черни муцуни.“ Дюран се засягаше от такива коментари и винаги му се противопоставяше; това беше още едно от нещата, върху които работеха заедно, макар че все още въобще не бяха успели да разкрият корените на тесногръдието на Де Гроот. В Холандия имаше сравнително малко чернокожи — повечето от Молукските острови — и цветнокожите очевидно не бяха играли съществена роля в живота на пациента му. Дюран се чудеше как холандецът е навлязъл в деловия живот — особено в окръг Колумбия — при положение че ръсеше расистки коментари на всяка крачка.

Сега погледна в бележките си, измъкна една дума и я подчерта: мандала .

Това беше термин, който постоянно присъстваше във фантастичния свят на Де Гроот, като при всеки сеанс холандецът настояваше, че мандалата е нещо зло и трябва да бъде разрушено. Дюран си припомни, че мандалата е вид геометрична рисунка, но все още не можеше да разбере какво значение придава пациентът му на този термин. Енциклопедията не му свърши много работа. Според нея мандалата беше (в различни степени) представа за Вселената, символична рисунка (съставена от квадрат, ограден от кръг); и зона на постоянно прииждаща мощ и сила. Будистите я използваха за целите на медитацията, но никой не можеше да разбере какво означава това за Де Гроот.

Преди две седмици той бе показал на холандеца колекция от тибетски мандали, която бе открил в Интернет. Реакцията на Де Гроот бе леко кимване и любезна забележка, „Интересно…“. Фигурите като че ли въобще не го заинтересуваха.

По време на изследванията си Дюран бе научил много неща, но най-интересно беше, че визуалните халюцинации при показване на мандали бяха много чести при шизофрениците, които откриваха в твърдите симетрии на фигурите някакъв ред и стабилност, които не съществуваха другаде в съзнанието им. Повечето от шизофрениците откриваха утешение в мандалите, докато Де Гроот…

Интеркомът го сепна, както винаги — пациентът му бе дошъл навреме. Той прибра лаптопа и отиде във всекидневната, за да натисне бутона на интеркома.

— Хенрик?

Холандецът беше почти толкова красив, колкото и луд. Косата му бе по-скоро жълта, отколкото руса — остра и блестяща, като козината на мокро животно. Високи скули и възможно най-бледосините очи, проблясващи от двете страни на дългия прав нос. Картинката се завършваше от силно очертаната челюст.

Или не съвсем. Имаше и още нещо във вида на Де Гроот, нещо, което караше хората по улицата да обръщат глави. Поради липса на по-сполучливо описание Дюран би го оприличил на аурата на спортсмена — нимба на физическата мощ и грация, която скъпите костюми не могат да заменят или прикрият. И това някак си правеше заболяването му още по-трагично.