Джон Кейс - Синдромът

— Джак! — извика тя. — Спри най-после!

Всъщност кучето се беше успокоило, но тя не знаеше какво да каже и затова го използваше, за да избегне погледа на портиера. Трябваше ли човек да си рискува работата за участие, което може би нямаше да остане до последния монтаж? Рамон се отнасяше много сериозно към бъдещата си кариера на актьор, но истината бе, че едва ли беше от най-добрите. Но кой знае, може би да играе портиер не бе лоша идея. Замисли се отново дали си струва човек да се откаже от истинската си работа, за да се прави, че я върши пред камерата? Накрая отсече:

— Вземи ролята.

— Сериозно?

— Съвсем. Гледах точно такава история по телевизията и знаеш ли, там един каза, че човек не може да сгреши, ако следва влечението си.

— Влечението си? Имате предвид това, което ме прави щастлив? Като актьорската игра ли?

— Точно така.

— Не знам. — Рамон намигна. — Обичам си и тази работа. Бакшишите не са лоши. А и скоро идва Коледа. След два месеца.

— Може би ще намериш някой да те замести — каза Нико — и да се пробваш. А и къде ще намерят подходящ като теб? Какво мисля ли? Намери някого да те покрива — и няма да те закачат.

— Мислите ли?

— Да.

— Ще го направя. Ще последвам увлечението си.

— Смело напред!

Той й отвори вратата.

— Мислите ли… ако помоля Виктор, мислите ли, че ще иска да ме замести?

— Сигурно. Нали ти е приятел?

— Ами…

— Тогава действай…

Тя излезе и поведе Джак по стъпалата до широката прашна алея, която минаваше покрай канала. Кучето потъна в своя сложен, почти трескав ритуал на мирисане и надзъртане, а Нико гледаше бързотечащата вода.

На връщане върза Джак пред „Дийн & Де Лука“ и си купи сирене, едно хлебче и един-единствен, чудесен домат. Когато излезе, видя една жена в светлокафяв костюм да обяснява нещо на Джак — тя го бе вързала за един паркинг-автомат.

— Добро кученце — глезеше се жената. — Мама ли чакаш? Да, мама. Добро кученце.

После внезапно се изправи и остро погледна Нико.

— Надявам се, че ще почистите след него.

— О — реагира Нико, хваната натясно, — разбира се.

Наведе се и отвърза Джак.

Вкъщи си направи сандвич от домата и малко сирене бри, като внимателно поставяше резените върху франзелата. Взе индианския нож за хляб — приличаше на цигуларски лък — и започна да реже прозрачни филийки от чудесния си домат. И за своя голяма изненада откри, че плаче. Усещаше как сълзите се стичат по страните й — горещи, мокри и безсмислени. Като че ли не режеше домат, а лук; толкова много сълзи — идваха отникъде, неочаквано, като сополи, без никаква причина. Просто… сълзи.

Не беше тъжна. Нито нещастна. Не изпитваше… нищо. Сигурно бе свързано с жената пред „Дийн & Де Лука“, която бе така приятелски настроена към Джак… а освен това с хората, които карат сърцето ти да се свива. „Надявам се, че ще почистите след него!“ Беше го казала, като че ли бе открила нещо нередно в нея, нещо нечисто или осъдително. Това можеше да се забележи в очите й, да се долови в подозрителния й тон.

Сандвичът бе готов. Тя го занесе във всекидневната и седна пред телевизора. Джак се пльосна в краката й. Чакаше я да започне да яде, с надеждата да получи и своя дял — и тя му даде половината сандвич. Вече не беше гладна. Бе само… тъжна.

Остави сандвича, излегна се в тапицирания с розово кадифе диван и натисна дистанционното. Джак бързо приключи с яденето и със съжаление погледна за още храна. После скочи при нея, сви се на кравай и заспа. Нико започна да го чеше разсеяно зад ухото.

Сутринта се преля в следобед, токшоутата се смениха със сапунени опери и зрелищни спортни състезания.

Странно как нещата идваха и си отиваха. За миг се запалваше, в следващия не й се правеше нищо. Откъдето и да бе дошла енергията й през последните няколко дни, вече беше изчезнала. Всичко, което й се искаше днес, бе да лежи пред телевизора, без да се интересува какво дават. Новини. Канал за времето. Рекламни клипове. Всичко беше толкова потискащо…

И уморително. Не само физически. Чувстваше се изтощена емоционално, не само физически. „Надявам се, че ще почистите след него!“ Защо хората бяха такива? Това беше достатъчно да те разплаче.

Сандвичът беше изчезнал.

Сигурно Джак го беше изял — добре бе направил, защото тя лежеше вече петнайсет или двайсет часа; зяпнала към телевизора, полузаспала, гледаше всичко, без да вижда нищо. И сега, след тази дълга почивка, се чувстваше още по-уморена. Единственото, което можеше да направи, беше да спусне крака и да седне, но когато го направи, вече съжаляваше, защото тилът й болезнено туптеше.