Джон Кейс - Синдромът

В албума имаше стотина снимки, всички залепени с по капчица лепило в ъглите. Повечето бяха семейни снимки — тя, Ейдриън, Дек и Марлина, през различни години. На първата страница имаше нейна снимка — камерата я беше уловила как се върти с развята коса, а Марлина я държи през кръста и се смее. Отзад се виждаше ръждивочервен джип.

На същата страница имаше снимка на Ейдриън, застанала на линията за сервис; осемгодишното й лице бе смръщено от съсредоточаването; в дъното се виждаше Дек, изправен до барбекюто с лопатка в едната ръка и с бутилка „Будвайзер“ в другата; Нико и Ейдриън на плажа — строяха пясъчни замъци. Нико, седнала до Дек да дълбае тиква за Вси светии, и така нататък. Имаше дори нейна снимка в абитуриентска рокля, тъкмо преди да замине за Европа, където започна цялата лудница.

Ако се съдеше по снимките в албума, семейството бе почти идеално. Но Нико виждаше и това, което не беше в албума, както и хората, които не бяха снимани там. И това, което липсваше, беше нейният кошмар, настъпил заради отсъствието на Розана — чието лице дори не можеше да си спомни.

Нямаше снимки на по-голямата й сестра, нито една. Като че ли никога не бе съществувала. Което означаваше, че албумът в ръцете й е част от заблудата. Забравете какво се е случило. Тя, в крайна сметка, поне беше жива. Но… но все пак имаше минало. А сестра й — нейната сестра не съществуваше дори и като спомен. Първо бе заклана като животно, а после изтрита — като московски апаратчик, чието съществуване внезапно е станало неудобно.

Измъкна първата снимка, на която беше с Марлина, и я обърна. На гърба й мащехата й беше написала:

„Танцувам със скъпата ми дъщеричка

4 юли, 1980

Дентън, Делауер“

Но и това беше лъжа. Къщата в дъното изобщо не приличаше на лющещата се, разпадаща се сграда в Южна Каролина. Беше ли ходила някога в Делауер? Едва ли.

Прегъна снимката на две и я пусна в пламъците. Загледа как хартията се огъва и лицата почерняват. Останаха само искрици. Нико продължи да подхранва огъня със снимки — късаше ги една след друга от албума. Накрая остана само една — на нея беше с оцелялата си сестра. Тя се изправи и избърса сълзите си. И по-скоро на стените, отколкото на себе си, промърмори:

— Край. Вещицата е мъртва.

Беше почти тъмно, поне толкова тъмно, колкото можеше да стане в окръг Колумбия; мигащите светлинки на самолетите се движеха между милиардите невидими звезди. Тя взе лопатката и изхвърли пепелта от изгасналото барбекю.

После отиде във всекидневната и измъкна един плик от горното чекмедже на бюрото си. Написала бе писмото още преди месец и го бе скрила за подходящия момент — той вече бе настъпил. Върна се в кухнята, огледа се къде да го остави и се спря на хладилника. Изчисти вратата му от всичко залепено по нея — карикатури и откраднати менюта, рецепта за пилешки сос и снимка на Джак — и изхвърли всичко в боклукчийската кофа. После надписа плика за Ейдриън и го прикрепи към вратата с едно магнитче във формата на малка бутилка. Погледна часовника си. Шест и трийсет. Имаше повече от час преди Ейдриън да дойде, така че нямаше защо да бърза.

Наля си студено шардоне и пусна компактдиск на Майлс Дейвис. „Испански пейзажи“.

Отпи от виното, наслади се на тръпчивия вкус и тръгна към банята. Сложи печката за сушене на бельо на ръба на ваната и я включи.

Наслади се за момент на топлината, после бавно се съблече и хвърли дрехите си в коша за пране. Остана за миг гола, отпи още една глътка вино и се залюля леко, унесена от натрапчивото, завладяващо легато на тромпета, докато Майлс се носеше през „Кончерто де Аранхес“. Накрая, много бавно, пристъпи във водата — и се потопи в облака пяна.

Водата беше чудесна. Толкова гореща, че едва можеше да издържа. Толкова гореща, че я задушаваше. Точно на границата между удоволствието и болката — с други думи, малко над ръба на удоволствието. Помисли си за тази фраза — „ръба на удоволствието“, и се усмихна. Чуваше слабото пукане на мехурчетата, усещаше ги в косите си и на врата си.

Лениво отпи от виното, загледана как реотаните на печката стават все по-тъмнооранжеви. После Майлс взе една нота, толкова сърцераздирателно чиста, че очите й се навлажниха — и бавно, почти нежно тя протегна крак и бутна печката във водата.

„Кулите на Капитолия“, където живееше Дюран, разполагаха и с подземен супермаркет — това даваше възможност на живущите в сградата да пазаруват, без да напускат сградата, дори без да излизат от дома си. Имаше аптека, химическо чистене, вестникарски щанд, пътна агенция, дори и магазин на „Старбъкс“. Всяка неделя във вестник „Уошингтън Поуст“ се появяваше снимка на жилищния комплекс с надпис: „Кулите на Капитолия — удобството на мъничкото село в изискана градска обстановка!“.