Джон Кейс - Синдромът

Дюран се върна по подземния коридор с три пълни торби в лявата ръка и отключи апартамента. Отвори вратата и тъкмо когато влизаше, телефонът иззвъня.

Звучеше някак особено. Не съвсем обичайно.

По неизвестна причина Дюран беше особено чувствителен към звуците, издавани от домашните уреди — виенето и дрънченето на машината за лед, приспивния шум на климатика, бълбукането и шуртенето на водата в машината за миене на съдове. Всяка промяна в акустиката на уредите, колкото и незначителна да бе, го стряскаше, а недостатъците в работата им го тревожеха и му действаха като виеща аларма срещу крадци.

Това, разбира се, беше изключително полезна черта, макар той да не знаеше как я е придобил. Просто я притежаваше. Ритна вратата да я затвори и докато влизаше, усети в стаята някакво напрежение. За миг остана замръзнал, вслушан в звуците. После пристъпи към телефона.

Той звънеше неприятно и някак си неопределено. Хрумна му идиотска мисъл — че по-добре се разбира с домакинските си уреди — хладилника или телефона, отколкото с хората — безнадеждна характеристика за един терапевт. Въздухът трепереше от очакване, като аудитория на ръба на гръмотевични ръкопляскания.

— Ало?

— Джеф?

Не познаваше гласа. Пък и никой не го наричаше така — винаги му казваха „Дюран“ или „доктор Дюран“.

— Алоо? Прекъсна ли?

— Не! Слушам.

— О, здрасти! Аз съм Бъни Кауфман Уинкелман. Много се радвам да те чуя! Обикновено все попадам на телефонни секретари.

— Извинете, но…

— Бъни Кауфман. От „Сидуел“. Бяхме в един и същ клас. Випуск осемдесет и седма. Ти беше от онези, кротките момчета, нали?

Дюран се замисли. Кротък ли? Може би. А Бъни? Коя беше пък тя? В паметта му не се появяваше никакъв образ — но той отдавна беше прекъснал връзките с приятели от училищните години. Гимназията беше отминала история.

— Може би — отвърна Дюран. — Какво има? Какво мога да направя за теб, Бъни?

— Две неща. Можеш да обещаеш, че ще отговориш на въпросника, който ти изпращам. Ще правим среща на випуска, нали разбираш, и се търсим.

— Аха.

— И второ: идваш на сбирката. Знаеш как е. Просто намираш всички, с които можеш да се свържеш!

— Ами… — Той взе един кибрит. Де Гроот си бе забравил цигарите последния път — и го завъртя между пръстите си. Кутийката беше изпъстрена с концентрични сребърни и черни кръгове. От центъра на рисунката го гледаше едно око. Той обърна кибрита. На гърба имаше същите концентрични сребристи и черни кръгове, но вместо око в центъра бяха изписани думите:

„Транс клуб

Давос плац“

Отвори кутийката и видя, че клечките са европейски, изработени от дърво вместо от хартия, с яснозелени фосфорни главички.

— Джееф? — изпищя гласът по телефона. — Чуваш ли ме?

„Внимавай.“

— Да.

— Нали идваш? — продължи да го увещава тя. — Хайде. Ела! Няма да сме само от нашия випуск, ще има и още два други. Ще има и нещо като състезание кой ще доведе повече хора. Тъпо е, но нали мога да разчитам на теб?

— Ще се опитам.

— Добре. Разчитам на това. „Ще се опитам“ е по-добре от „ще си помисля“ — всички знаем, че то означава „няма“. Значи ще развъртиш телефоните и ще дойдеш и ти, нали?

— Да.

— На двайсет и трети октомври.

— Да.

— Страшен си! А, Джеф?

— Да?

— Ако не дойдеш, ще ти се разсърдя!

Прекъснаха разговора и той повтори името й; премяташе го през ума си, докато изваждаше покупките, като се надяваше в паметта му да се появи някакво лице. Но нямаше нищо. Нито образ, нито дори някаква смешна история.

Гимназията беше останала в далечното минало, мислеше той, докато прибираше лимоните в хладилника. Класът му не беше нищо забележително — половината момчета, половината момичета. Защо би трябвало да си спомня нещо точно за тази Бъни?

Изпразни мляното кафе в кутия от „Старбъкс“ и я натисна с палец, за да затвори капака. Бъни Кауфман. Затвори очи, замисли се и си представи ниско, русо, безлично момиче. И това беше всичко. И все пак бе странно. След четири години учебни часове и веселби, срещи и празненства, танци и излети — най-ясният му спомен бе „ниска и руса“.

Потискащо. Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно му ставаше колко малко си спомня за училище. В действителност — почти нищо. Няколко имена и лица. Директорът, Ендрю Пиърс Вон, жизнерадостното му лице, замръзнало в усмивка. Фасадата на училището. Тържественото връчване на дипломите в градината зад „Цартман Хаус“. Но от приятелите му и от учителите… не бе останал никакъв спомен.