Джон Кейс - Синдромът

Офисът на Слоу, разбира се, беше заключен, така че тя остави плика на бюрото на рецепцията и се върна за чантата си. После надникна в една миниатюрна канцелария в дъното на коридора.

— Бетс, изчезвам. — Бети беше също първа година като нея, потънала до гуша в работа.

С намигане и стон Бети се изправи и въздъхна:

— Божичко! Побърках се. Трябваше да си тръгна преди час. — Замълча и погледна Ейдриън с надежда. — Искаш ли да отидем да хапнем суши?

— Имам среща със сестра си — отговори Ейдриън. — Веднъж месечно сеанс за укрепване на роднинските връзки.

— Как е тя, между другото?

— Все още е шантава. — Ейдриън повдигна рамене. — Среща се с психотерапевт два-три пъти седмично — макар че, ако искаш да знаеш истината, мисля, че той по-скоро е част от проблема, отколкото от решението. Както и да е… тя иска да си говори. Казва, че било важно.

— Уф.

— Направо не ми говори за това. — Ейдриън се усмихна печално.

Обикновено Ейдриън ходеше пеша или ползваше обществения транспорт — макар че вече можеше да смята, че се намира наблизо до едно по-високо положение в живота. Но тази вечер беше така изморена и закъсняла, че реши да вземе такси. Тук пролича неопитността й — минаха почти пет минути, докато се разбра, че махането й означава, че търси кола.

Мъжът зад волана беше агресивен тип шофьор и докато хвърчаха напред, Ейдриън на няколко пъти стискаше очи. После пристигнаха и се оказа, че сметката е седем долара, почти два пъти повече, отколкото предполагаше. За момент бе склонна да спори с нигериеца зад кормилото, но реши, че няма смисъл. Зоналната система за определяне на таксиметровите цени в окръга беше непоклатима, и така трябваше да бъде.

Когато влезе в сградата, портиерът я позна и каза:

— Здравейте. Вие сте сестрата на Нико, нали?

— Да. Ейдриън — усмихна се тя. — Ще й звъннете ли? Да й съобщите, че се качвам.

— Дадено. — Той й махна да мине към асансьорите, които я изненадаха с това, че още щом допря копчето, вратата се отвори. Но когато стигна до апартамента, Ники не отговори. Ейдриън стоеше пред вратата и натискаше звънеца с палец. „Може би е под душа…“. Като се вслуша, реши, че долавя как Джак лае слабо, като че ли е затворен в кухнята. Но Ники не отговаряше. Ейдриън погледна часовника си — беше почти 8:30.

Не беше разтревожена. Беше забравила за разхода по таксито и сега гледаше напред — дъга напред — да се окъпе и да си легне. Ники или бе забравила за срещата, или — което бе по-вероятно — бе отишла за цигари или за нещо друго и се бе заплеснала.

Каквото и да бе направила — Ейдриън още веднъж продължително натисна звънеца — то й даваше възможност да си отиде. Докато крачеше към асансьора, си представяше телефонния разговор, който щяха да проведат следващата сутрин.

„Но аз дойдох — питай портиера!“

„Бях излязла само за десет минути!“

„Скъсах се да звъня!“

„Изскочих за масло!“

„Откъде можех да зная? Не беше оставила бележка.“

Сестра й. Макар че Ейдриън много я обичаше, истината беше, че не се чувстваше приятно в компанията й. Винаги очакваше разговорът да се завърти в лоша посока — както неизбежно ставаше по време на вечерта. Да бъдеш с Ники беше като да шофираш със спаднала гума. За известно време всичко беше наред, но колкото повече се изнервяше шофьорът… колата започваше да поднася и… накрая трябваше да излезеш от шосето. Не че не беше симпатична. Беше нежна и внимателна, доколкото й бе възможно, и тя изпитваше радост да развесели Ники, ако халюцинациите на сестра й разваляха настроението й. Но сексуалното малтретиране, което си въобразяваше, беше толкова странно и театрално, толкова определено налудничаво, че беше невъзможно да се изтрайва дълго. Особено от човек, за когото трябваше да се предполага, че е жертва на същия невъобразим акт.

„Ако тип в качулка ме е насилвал, когато съм била петгодишна — помисли Ейдриън, — би трябвало да го помня.“ Вратата на асансьора се отвори и тя влезе.

Тази тема сега беше повече или по-малко табу, нещо, което оставаше само между Ники и нейния терапевт. Ейдриън не можеше да говори за това, без да се нервира — обстоятелство, което Ники не приемаше. Според нея Ейдриън беше „в отрицание“. Тя просто „потискаше“ всичко. И колкото лошо беше това за Ейдриън (или поне така вървеше спорът), толкова бе лошо и за Ники. Къде оставаше нейната „достоверност“?

Тази лудост не би била толкова неприятна, ако Ники повече би приличала на себе си. Но Ники, която живееше в „Мелницата“, не беше красивата и странна сестра, за която Ейдриън би направила всичко. Ники беше шемет и ставаше все повече и повече такава, ден след ден.