Джон Кейс - Синдромът

„Заради Берлин — помисли си Ейдриън, — заради това, което й се е случило там.“

Имаше време, точно когато сестра й завърши гимназия, когато всичко беше прекрасно, макар че Ейдриън рядко я виждаше. По съвета на Дек и Марлина Ники бе взела автобуса за Ню Йорк с мечтата да стане модел. Дек казваше, че ще се върне след месец, но за всеобща изненада (с изключение на самата Ники) тя почти незабавно бе успяла. В рамките на година, когато навърши деветнайсет, тя подписа договор с агенция „Маракеш“ и й дадоха петстаен апартамент в Сохо. Изпращаше картички на Ейдриън от места като Ямайка и се обаждаше всяка седмица, и гласът й: „Здрасти, Ей!“, носещ се като тихо кискане, оправяше настроението на малката й сестра за целия ден.

Тогава Ейдриън си мислеше, че Ники води добър живот и всъщност така беше, но това беше също така и един много забързан живот. На връщане от снимки на Каймановите острови багажът й бе проверен основно на летище „Кенеди“. Откриха две пръчки тайландски хашиш и това беше краят: двеста часа общественополезен труд, глоба от хиляда долара и прекъсване на договора с „Маракеш“.

Ники можеше да се справи с това, но не го стори. Удари на скитане, като казваше, че това било „приключение“. Ейдриън получаваше картички и обаждания почти отвсякъде. Всъщност първото нещо, което питаше, когато сестра й се обадеше, беше: „Къде си?“. Свикна да измъква атласа и да чете в „Енциклопедия Британика“, като си представяше Остин, Ванкувър и Барселона, Амстердам и Берлин.

И после — нищо. Ейдриън бе студентка втора година в Делауер, когато сестра й спря да пише и да се обажда. Дек и Марлина направиха всичко възможно, за да я открият, но в действителност не можеха да сторят кой знае какво. Звъняха на различни места, публикуваха обяви и наеха частен детектив — всичко, което можеше да се направи. После Марлина почина. Ейдриън се премести в юридическия факултет. Не след дълго се спомина и Дек. За първи път Ейдриън беше истински сама в този свят.

Минаха две години преди да види Ники отново, и то случайно. Ейдриън беше в магазина „Найн Уест“ при Джорджтаун Мол, беше си купила сабо и вече си тръгваше — и изведнъж я видя красива както винаги, в отсрещната страна на магазина, да пробва някакви сандали. Ейдриън дълго бе мечтала за тази среща — и когато това стана, дъхът й спря. Трудно можеше да си обясни колко естествена изглеждаше срещата със сестра й след всичките въображаеми намирания, след всичките пъти, когато мислеше: „Ето я Ники“, а се оказваше, че не е. Да намери Ники, да я срещне — моментът и мястото й се струваха съвсем подходящи, така естествени като последния хармоничен акорд в голяма музикална пиеса.

И нямаше никакво съмнение, че това беше тя, нямаше дори и моментно колебание, въпреки факта, че не се бяха виждали почти десет години. Тя запристъпва колебливо по пътеката с обувките в ръка и спря пред нея с въпроса: „Ники?“. А Ники погледна нагоре, леко смръщена за момент — и после лицето й разцъфна във възможно най-голямата и широка усмивка. И двете пищяха и ахкаха, а Ники крещеше: „Това е моята сестра — бебчо!“.

Както после Ники й разказа, беше пътувала до Берлин с гаджето си, немско момче на име Карстен Ридъл, и беше взела свръхдоза. Ридъл я оставил да умира, агонизираща на пода на фамилната къща в един от най-скъпите райони на града.

Следващата сутрин прислужницата я намерила в кома и повикала линейка. В болницата прекарала в безсъзнание по-голямата част от седмицата и когато се събудила, не си спомняла почти нищо. Минала още една седмица, после месец. Накрая я преместили в една клиника в Швейцария, където работел лекар, който имал успехи със случаи като нейния. Клиниката лекувала и жертви на наркотици и тъй като проблемите на Ники почнали със свръхдозата, преценили, че това е идеалното място за възстановяване.

Докато лекарите очаквали амнезията й да отзвучи сама, тя оставала пациентът X за себе си и за околните. Междувременно справките в посолството на САЩ в Бон — английският на Ники бе очевидно американски — останали без резултат. Според служителите от посолството нямало доклади за търсени лица, съвпадащи с описанието й. Нито пък открили паспорт с нейна снимка. Което означавало, че личността й не можела да бъде установена.

И после се случило. В един топъл пролетен ден, докато се разхождала от клиниката към брега на езерото и покрай местните ресторанти, Ники зърнала плакат на прегърнатите Круз и Кидман и… Никол. Просто се появило в главата й. Спомнила си името си. Спомнила си за Карстен Ридъл. Дори си спомнила музиката, която слушали, докато тя си инжектирала дрогата. Аланис Морисет. „Пияно малко хапче“.