Джон Кейс - Синдромът

Изпи чашата и си наля още.

Глас, някъде дълбоко в съзнанието му, прошепна: „Терапевте, изцери се сам“. „Има време“ — отговори му той.

Сестрата на Нико, Ейдриън, се бе съюзила с дявола. Просто така.

Преди година бе завършила право в Джорджтаун и за да може да изплати камарата студентски дългове, се бе спазарила със „Слоу & Хюли“, също като Фауст с дявола. В замяна на мижава заплата и участие във фирмения живот, което би трябвало да й помогне да направи бързо кариера. Трябваше да работи осемдесет часа седмично, да върши черната работа — нещо като двугодишен начален период за току-що проходили адвокати. Ако в края на това изпитание все още беше „жизнеспособна“ — разбирай, нито жива, нито умряла — щеше да стане съдружник и нещата щяха да тръгнат по-леко, или поне по-интересно.

Засега обаче животът й беше ад. Такава беше уговорката.

В момента работеше върху паметна записка за него . Той беше Къртис Слоу, един от основните партньори, и се водеше неин наставник, а в действителност бе единственият, за когото работеше. Клиентът беше „Амелгамейтид Пейвинг“ — фирма, регистрирана в Мериленд, специализирана в строежи на паркинги и пътища.

Преди четири години „Амелгамейтид Пейвинг“ бе обвинена от общинските власти на Колумбия, че работата по моста на Четиринайсета улица е свършена некачествено и мърляво. Асфалтът бе започнал да се кърти само след половин година, а в проекта се предвиждаше десетгодишна експлоатация. Бяха се отворили големи дупки, предизвикващи злополуки и писма до редакциите. Съдебният процес бе неизбежен.

„Слоу & Хюли“ поеха защитата на злополучните асфалтаджии и предприеха ред обнадеждаващи действия. Всяко от тях беше придружено с юридически меморандум, в който се твърдеше, че фактите не съответстват на съдържанието на жалбата. Това, че пътят беше изкъртен, не било по вина на „Амелгамейтид“. Грешките били не на техния клиент, а на подизпълнителите и доставчиците, чиято работа и материали не били на необходимото равнище. Ако не можеха да докажат това, обявяваха дефекта за божа работа, тоест — приписваха го на времето или на голямото движение. Накрая опитваха да припишат вината на солта, използвана през зимата. Накратко, събираха вода от девет дерета.

Но след четири години юридически маневрирания прокурорите все още продължаваха да натискат — на съдията му бе дошло до гуша.

И в компанията се паникьосаха.

И накараха Ейдриън да сътрудничи на собственика на фирмата Къртис Слоу. Цели две седмици тя събираше документи и данни и работеше денонощно с цял екип юридически чиновници: ровеше из хиляди документи — паметни записки, доклади, писма, квитанции и фактури. Затъпяваща работа. Всяко листче трябваше да се прочете и да се систематизира, след което се номерираше и картотекираше.

Сега бяха стигнали до последния етап и се караха кои документи трябва да се представят срещу обвинението. Някои от материалите се отразяваха на работата на адвокатите с клиента или бяха фирмени тайни и не можеха да се разкриват. Но имаше и не толкова секретни и работата на Ейдриън беше да определи най-подходящите.

Тя включи поправките, които бе нанесла с молив върху черновата, и служебният компютър препрочете всичко отново. Навсякъде гъмжеше от правописни грешки. Беше свикнала да работи с лаптоп и предпочиташе неговата клавиатура пред разнебитения компютър в офиса. Но уточняването на грешките беше лесно с автоматичния коректор и когато го направи, тя записа файла, натисна бутона за разпечатване и се облегна в стола.

Ех, да можеше сега да…

Очите й трепнаха и се отвориха. Вчера бе работила цяла нощ и сега единственото, което искаше, бе да си отиде у дома, да се накисне във ваната и после да се суши със сешоара на голямото си меко легло.

Но… не можеше. Беше вторият вторник на месеца и след съобщението, което Нико бе оставила на телефона й, нямаше начин да се измъкне от уговорената вечеря.

Комплектува четирите копия на докладната и прегледа материала за последен път. Три копия за Слоу и едно — за нейното досие. Натисна копчето на интеркома и набра вътрешния номер на шефа, но той, разбира се, си бе отишъл, както и секретарките и почти всички останали. Така че Ейдриън сложи материалите в един плик за вътрешнослужебна кореспонденция и се качи горе.

Тук не бяха икономисвали парите. Фоайето създаваше впечатление на респектираща солидност. Беше застлано с толкова дебел мокет, че направо се съпротивляваше при стъпване, като че ли подът беше покрит с прах от неутронна звезда. Две колони от шуплест мрамор поддържаха тавана — отгоре лъчите на индиректното осветление чертаеха по пода светлинни фигури. Ярки картини висяха по стените в онази част на помещението, където беше рецепцията — бюрото беше истинско произведение на изкуството: орехов фурнир с огледален блясък; идеално гладката му повърхност отразяваше мигащите лампички на интеркома. Встрани от бюрото имаше меки стилни фотьойли и диван плюс диван и масичка за кафе от стъкло и метал с разхвърляни скъпи списания.