Джон Кейс - Синдромът

Всяка сутрин в шест и трийсет Дюран отиваше в „клуба“. Тялото му беше гъвкаво и с добре развита мускулатура — той поддържаше формата си с взискателна програма от упражнения: каране на колело, бягане и вдигане на тежести. Коремът му беше плосък и твърд — резултат от наказателните серии клякания и упражнения с крака. Пет пъти седмично пробягваше по десетина километра на една от пътечките, разположена до прозорците, за да наблюдава междувременно града. От тази височина можеше да види островърхите кули на университета в Джорджтаун, а зад тях и гъвкаво извиващата се светла ивица на река Потомак.

Първата двукилометрова дистанция пробягваше за осем минути, за да загрее за следващите осем хиляди метра, с които се справяше за около трийсетина минути. Винаги едно и също.

Можеше да тича и по-бързо, но имаше две причини, поради които не го правеше. Първо, вече бе стигнал възрастта, от която трябваше да намалява физическите усилия, и нито жизненият му тонус, нито пулсът се влияеха добре от увеличаване на скоростта.

Второ… Е, втората причина беше идиосинкразията му. Просто бягащата пътечка при увеличаване на скоростта над петнайсет километра в час започваше да вие, нещо, което повечето хора не забелязваха, но Дюран го намираше за извънредно неприятно. Затова пускаше машината на по-бавни обороти.

И днешният ден беше като всички останали. Той влезе във фитнес залата малко преди разсъмване и започна упражненията, бягането и щангите, без да каже нито дума. После се върна в апартамента си, взе си душ и се обръсна.

Застана пред огледалото да си избърше косата и се взря в отражението си. Припомни си забележката на Нико от вчерашния ден, че трябва да излиза повече, че е блед като призрак.

Беше истина. И така щеше да бъде — докато не преодолееше досадната фобия, която го държеше вкъщи. „Трябва да излизаш“ — каза си Дюран, но не много убедено. Наистина беше блед. Не болезнено, но все пак бял — „като гладен вампир“ — подигра се сам на себе си.

Отиде в спалнята и си сложи часовника. Беше 8:35, което означаваше, че има по-малко от половин час, за да се подготви за среща с първия за деня пациент, Хенрик де Гроот. Облече се, отиде в кабинета и седна пред компютъра.

Изчака машината да се зареди, влезе в директорията, където пазеше досиетата на пациентите, и отвори файла на холандеца.

На двайсет и осем години Де Гроот беше преуспял и високоподготвен бизнесмен — пътуваше постоянно между САЩ и Европа. Фирмата му, една от най-големите в своята област — произвеждаше и монтираше противопожарни системи за хотели и обществени сгради и бе специализирана, както се изразяваше Де Гроот, в „системи, обитавани от хора“. Фирмата беше пионер в метода за преоборудване на инсталации, работещи с халон, като беше свела разходите до минимум. „Халонът — обясняваше Де Гроот — се свързва по същия начин, както и газът фреон, и по същата причина е отречен: защото разрушава озоновия слой.“ Въпреки че Дюран не го бе питал, холандецът му обясни как работи „неговата“ система за гасене на пожар. Когато инсталацията се включваше поради наличието на дим или топлина, поредица дюзи подаваха инертни газове, намаляващи равнището на кислород до точка, при която горенето е невъзможно — но не чак толкова, че хората в помещенията да се задушат.

Наскоро фирмата на Де Гроот беше подписала договор с голяма хотелска верига в средноатлантическия район и така той стана пациент на Дюран — бе се преместил във Вашингтон, за да надзирава работата.

Красив и с могъщо телосложение, Де Гроот владееше четири езика писмено и говоримо и твърдеше, че можел „да се разбира“ и на португалски и тайландски. Дюран въобще не се съмняваше.

Когато не работеше или не посещаваше терапевта си, Де Гроот имаше само една страст: „музикалния транс“. Когато го питаха за това, холандецът го описваше с ентусиазъм на новопокръстен. „Това е синтетична музика, знаете ли — слабо време, бърз такт 4/4. Това ви пълни с енергия, потъвате в звука, танцувате и отивате в друго измерение. Мозъкът ви… като че ли се взривява.“ Холандецът се извиваше и подскачаше, хвърляше се в поразителна имитация на синтезатор — изпълняваше някаква странна техно версия на „Исус Навин печели битката при Йерихон“.

— Уха — беше коментарът на Дюран първия път.

— Това е велико — беше се усмихнал Де Гроот. — Трябва да го опитате, докторе. — После му каза няколко клуба в района на Вашингтон. Дюран отвърна, че не си пада много по танците, и го предупреди да не използва дрогата, която обикновено се предлагаше в тези клубове. (Предвид лекарствата, които взимаше Де Гроот, хапчетата за развеселяване можеха да направят голяма беля.)