Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Какво можете вие да направите по въпроса оттук?

— Мога да го разкрия — каза Монк. — Още днес, всъщност, ако успееш да се измъкнеш от леглото.

Ниско надвисналата мъгла над Сан Франциско поглъщаше сградите във Финансовия район, скриваше горните етажи от погледа и затъмняваше слънцето, оставяйки улиците ветровити, студени и сиви.

Но коренните жители на Сан Франциско като мен бяха свикнали с такива утрини и никога не губеха надежда, че преди денят да изтече, или духащите откъм Пасифика ветрове ще отвеят мъглата, или слънцето ще я прогони с блясъка си. Ако не станеше нито едно от двете, така да бъде. Мъглата придаваше на града — а в допълнение, и на нас, неговите жители — характер. Във всеки случай за Сан Франциско характерът беше по-важен от слънчевата светлина.

Хотел „Белмонт“ определено притежаваше характер. Беше един от най-старите хотели в града и истински шедьовър на викторианската архитектура в самото сърце на Юниън Скуеър. Беше част от Сан Франциско в същата степен, в която бяха и Голдън Гейт, Рибарският кей, въжените железници и мъгливите утрини.

На последната годишнина от сватбата ни, преди да изпратят Мич отвъд океана оставихме Джули при родителите ми в Монтерей и прекарахме една прекрасна нощ в стая на деветнайсетия етаж на „Белмонт“. Отседнахме в старата кула, онази, която датира още от двайсетте години на двайсети век, не онази, новата, която построиха през седемдесетте — и която, предполагам, не е толкова нова, освен ако не я сравнявате със старата.

Двамата с Мич изобщо не ставахме от леглото, освен, за да погледнем през прозореца към разкриващия се оттам изглед — към сребристия Бей Бридж, който виждахме между нагъсто построените небостъргачи на Финансовия район. Дори не спяхме. Прегръщахме се плътно и се вслушвахме в напевния шум от улицата: подрънкването на звънчетата на въжената железница, подобните на рап напеви на някой уличен проповедник, далечния вой на полицейски сирени, някой, който свиреше на хармоника, свирещите клаксони на коли, които се опитваха да се промъкнат по Пауъл Стрийт, барабаните и дайретата на кришнарите, минаващи с маршова стъпка по Гиъри.

Това е спомен, който ми е много скъп. И поради тази причина се чувствах много неудобно от това, че отивам в „Белмонт“ заедно с Монк да видя Дйлън Суифт.

Разбирам, че притеснението ми може и да не ви се струва много логично. Но „Белмонт“ е място, което ми връща спомените за много емоции заради времето, което прекарах там с Мич. Ако и двамата със Суифт бяхме в „Белмонт“ и Суифт наистина можеше да разговаря с мъртвите, бях сигурна, че отново ще получа вест от Мич. По същия начин както Гранд Кахуна Поипу, благодарение на факта, че беше мястото, откъдето душите потегляха към света на мъртвите, можеше да позволи на Суифт да пристъпи до вратата към отвъдното, смятах, че „Белмонт“ ще пращи от психическа енергия, що се отнасяше до Мич и мен.

На Хаваите най-после бях успяла донякъде да намеря покой и да се примиря с мъката си. Но този покой беше уязвим. Едно ново послание от Мич, било то истинско или не, можеше да го разтърси. Затова се чувствах много неловко, докато наближавахме балната зала, където се заснемаше шоуто на Суифт.

Монк се вълнуваше като дете, тръгнало за „Дисниленд“, макар че трябва да го познавате добре, за да разпознаете тази възбуда. За случайния наблюдател Монк изглеждаше непроницаем, както винаги. Аз обаче виждах напрегнатостта в погледа му, леко извитите като в усмивка ъгълчета на устата му, и начина, по който непрекъснато повдигаше рамене и ги извиваше назад.

Имаше огромна опашка от хора, чакащи да влязат вътре, поне стотици, задръстващи коридора във внимателно отделени с въжета участъци, заради което опашката се извиваше няколко пъти в коридора. Дори при това положение опашката се простираше надолу по цялото протежение на коридора и се губеше от поглед зад ъгъла.

— Никога няма да влезем — казах.

— Стой тук — рече Монк.

Той отиде в началото на опашката и каза нещо на набития охранител, който стоеше там. Охранителят промърмори нещо в радиостанцията си, изслуша отговора, след това направи знак на Монк да влезе в балната зала. Монк ме повика с махване на ръка.

— Какво казахте? — попитах, когато бяхме изтикани най-отпред на опашката и въведени в балната зала, която вече бързо се пълнеше с хора.

— Казах му, че съм Ейдриън Монк и че господин Суифт много ще се разстрои, ако разбере, че сме се отбили и сме били отпратени. Охранителят провери. Очевидно съм бил прав.