Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Публиката притихна, вторачена със смесица от внимание и възторг в Суифт и Монк.

— Но аз имам нужната дарба. Чувствам загрижеността й за теб. Труди знае, че изпитваш болка. Тя иска да бъдеш в мир със себе си.

Суифт затвори очи и целият се разтрепери. Цялата стая стана зловещо тиха, сякаш всички сдържаха дъха си, очаквайки невероятното разкритие, което със сигурност щеше да последва.

Треперенето му спря и очите му се отвориха. Той погледна Монк в очите и му заговори, сякаш двамата мъже бяха съвсем сами.

— Долавям нещо, Ейдриън. Това е някакъв предмет. Мек е на пипане и й държи топло. Все едно се е сгушила в него. Знаеш ли какво е това?

Монк поклати глава.

— Помогни ми тук, Ейдриън. Това е нещо много важно за нея. Нещо, което е имала цял живот и което има дори сега в задгробния живот. Много силно долавям буквата „Г“ — каза Суифт. — Долавям я толкова силно, почти сякаш са две. Да, определено две букви „Г“. И виждам нощното небе. Какво означава този образ?

По гърба ми пропълзя тръпка. Знаех отговора. И бях сигурна, че Монк също го знае. Побиха ме тръпки.

— Детското й одеялце, което е наричала „гуш-гуш“ — каза Монк. — Така наричаше любимото си одеяло.

Стотълмейър и Дишър се спогледаха с истинско удивление. Сигурна съм, че и на моето лице беше изписано същото изражение. До по-миналата вечер на Хаваите, Монк никога не бе споделял тази информация с никой друг. Имаше само един начин, по който Суифт можеше да я е научил.

— Да, нейното „гуш-гуш“ — каза Суифт. — Чувствам как то я обгръща, когато тя е бебе. Долавям как смуче крайчетата му, когато й растат зъби. Не е можела да спи без него, дори като възрастна. Затова ти я погреба с него, нали, Ейдриън?

Монк кимна.

— За да получава винаги утеха от него.

Хората в публиката бяха толкова трогнати от историята, че неколцина започваха да плачат. Да си кажа честно, и моите очи започнаха да се наливат със сълзи.

— Подействало е, Ейдриън — каза Суифт. — То й дава топлина и я пази във вечния й сън. Прегръща я така, както си я прегръщал ти.

На лицето на Монк разцъфна усмивка, но не щастлива, а победоносна.

— Току-що ми помогнахте да разкрия още едно убийство.

— На съпругата ти ли? — попита Суифт.

— Не, убийството на Мартин Камакеле, оперативният мениджър на хотела в Гранд Кахуна Поипу.

— И го разкри тук, по време на моето шоу, благодарение на посланието от съпругата ти?

— Не бих могъл да го сторя без вас.

— Невероятно — каза Суифт.

Публиката заръкопляска, и Суифт се наслаждава на възхищението им цяла минута, преди да им направи знак да спрат.

— Не заслужавам това — каза Суифт. — Духовете вършат работата. Аз съм просто техният вестител, а Ейдриън Монк — тяхното оръдие на справедливостта. Кажи ни, Ейдриън, какво ти помогнаха духовете да откриеш.

Монк стана и посочи към Стотълмейър:

— Бих искал да ви запозная с капитан Лелънд Стотълмейър от Полицейското управление на Сан Франциско.

Стотълмейър се изправи и Суифт се ръкува с него.

— За мен е удоволствие, капитане — каза Суифт.

— Преди няколко дни изпратих на капитан Стотълмейър нотариално заверено писмо от Хаваите, което той не е отворил — каза Монк. — Капитане, ще бъдете ли така любезен да извадите писмото сега и да ни покажете пощенската марка?

Стотълмейър се изправи, извади писмото и го вдигна. На монитора видях как камерата се насочва към хавайската пощенска марка с клеймо отпреди два дни.

— Ще бъдете ли така добър да отворите писмото и да го прочетете? — помоли Монк.

— На драго сърце — каза Стотълмейър.

Суифт пристъпваше нервно от крак на крак, с насилена усмивка на лицето, докато Стотълмейър разкъса плика и извади писмото.

— Това е написано на ръка писмо от вас, което е подписано, датирано и подпечатано от нотариус — каза Стотълмейър и вдигна писмото. Камерата се отклони от Суифт, за да спре точно върху печата на нотариуса, а след това — отново върху Стотълмейър, когато той започна да чете.

— Миналата вечер в бунгалото ни в Гранд Кахуна Поипу, в присъствието единствено на асистентката си Натали Тийгър и никой друг, споделих една история за съпругата си Труди и любимото й детско одеяло, което нарекох „гуш-гуш“. Казах, че била увивана в него като дете, хапала е ъгълчетата му, когато са й растели зъби, и не е можела да спи без него. Казах, че е носила одеялото със себе си цял живот и че, без ничие друго знание, освен моето, съм го погребал заедно с нея.

Стотълмейър млъкна за миг, погледна нагоре към Суифт и се ухили, преди да прочете останалото.