Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

Трябваше да застанем на пръсти и да надникнем над живия плет от бурени от другата страна на оградата, за да видим двата еднакви водопада, които изливаха водите си двайсет метра надолу в тъмно езерце вливащо се в малка река сред гъста групичка дървета. В далечината назъбените планински хребети бяха забулени в лека мъгла. Всичко това създаваше красива картина, за която казах на Монк, че е използвана като фон за началните надписи на Острова на фантазията.

— Без петлите, плевелите и дупките по пътя, предполагам — каза той.

— Да.

— Не е чудно, че са го нарекли Островът на фантазията. Реалността е доста ужасна.

— Мисля, че има нещо много привлекателно в чувството за пустош, което създава видът на тези плевели — казах. — Ако тази забележителност се намираше, където и да е другаде по света, паркингът щеше да е павиран, щеше да има указателни табели къде могат да се направят най-добрите снимки, и щеше да има сувенирен магазин, в който се продава хотдог, вместо този тип, който сече ананасите с брадва.

— Именно — каза Монк. — Хайде да отидем там.

Ейдриън Монк беше изтъкан от противоречия. Можеше да пристъпи насред оплисканото в кръв местопрестъпление и внимателно да оглежда някой разлагащ се труп, без да се поколебае, и въпреки това няколко диви петела и малко кал можеха тотално да го изкарат от нерви.

Върнахме се обратно до магистралата и минахме по паянтовия мост, който се простираше над живописната река Уайлуа. Вляво от нас изоставеният и рушащ се хотел „Кокосови палми“, чиито бунгала със сламени покриви бяха разпердушинени от урагана Иники през хиляда деветстотин деветдесет и втора, беше разположен в края на гъста кокосова горичка, гледаща към златистия плаж, където реката се съединяваше с морето. Това курортно място беше като дървена икона, съхранила звуците на друга, отминала епоха. Като гледах сградата, почти можех да чуя как Елвис Пресли пее Сини Хаваи .

Всъщност, наистина чувах песента. По радиото. Всичко беше твърде съвършено.

Щом пресякохме моста, магистралата Кухио премина в главната улица на Уайлуа — порутено градче с магазини и мини-търговски центрове в стила на Дивия запад. Стомахът ми къркореше от глад, затова паркирах пред „Намура Саимин“ — място, за което бях прочела в пътеводителя.

— Какво правим тук? — попита Монк.

— Ще обядваме. Предполага се, че това е най-добрият ресторант за саимин на Хавайските острови — казах, излизайки от колата, преди той да успее да ми възрази.

Монк колебливо измери мястото с поглед.

— Какво е саимин ?

— Нещо подобно на супа. Юфка, варени яйца, бок чой, зелен лук, свинско, грах, сладко-кисел бульон и шунка с подправки, всичко това събрано със сушени скариди. Това е деликатес. Правят също и чудесни пайове.

— Чудя се дали в менюто има гекони.

— Ако не в менюто — казах с усмивка, — по стените със сигурност.

Отворихме остъклената врата и влязохме вътре. Нямаше маси, само много нисък барплот със столчета, при чието изработване сигурно са си представяли хавайските елфи.

Ресторантът беше претъпкан с местни жители, които сърбаха от огромни купи саимин. Видях две свободни столчета. Забързах и седнах на едното, преди някой друг да успее да влезе и да ги отмъкне. Движех се толкова бързо, че отново си одрасках коленете, докато се опитвах да ги наместя под бар–плота.

Монк стоеше до мен, зад свободното столче.

— Седнете, господин Монк.

— Когато адът замръзне. — Той потръпна с цялото си тяло. — А дори тогава, вероятно не.

— Защо? — попитах. — На столчето няма нищо, а барплотът ми се струва чист.

Той посочи към стената. Очаквах да видя как по овехтялото дърво пълзи гекон, но вместо това там имаше надпис, който гласеше: „моля, не лепете дъвка под барплота“.

— Нямате никакъв повод за тревога. По коляното ми не полепна никаква дъвка. — Обърнах се към хаваеца. — А по вашите?

Мъжът поклати глава и шумно сръбна малко юфка.

— Виждате ли, чисто е. — Обърнах се отново и видях, че Монк се взира в седналата до него хавайка. Всеки път, когато сръбнеше шумно от супата си, тя изплюваше малко бульон върху плота пред столчето на Монк.

Тя усети, че Монк се взира неодобрително в нея. Погледна през рамо към него и той имитира с жест как бърше устата си. Жената, очевидно обидена, се обърна отново към супата си и засърба още по-шумно.

Разбрах, че просто няма да се получи.

— Добре, господин Монк. Вие печелите. — Въздъхнах и станах от барплота. — Ще намерим друго място, където да ядем.