Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Търсех улики — каза Монк. — Този вид гледане е напълно различно от другото гледане.

Бог да ми е на помощ, но разбрах това, което казваше. Той виждаше детайлите, пикселите, съставящи картината, вместо самата картина, докато търсеше нещо, което може да не пасва така, както би трябвало.

Именно това го превръщаше в Монк. Именно това го правеше такъв блестящ детектив.

Целият смисъл на живота му беше в организираността, симетрията и реда. А загадката е, по своето естество, безредие. Подхождаше към едно неразкрито убийство по същия начин, по който подхождаше и към живота: поставяше всяко доказателство, всеки факт, на правилното му място, като възстановяваше реда, а заедно с него достигаше и до разкриването на престъплението.

— Но вие винаги гледате всичко точно по този начин — казах. — Тогава защо изобщо да извръщате поглед?

Монк сви рамене:

— Такава е същността ми.

Не можех да възразя на това.

— Вие сте сложен човек и никой не ви разбира, освен вашата жена.

Монк кимна:

— Аз съм котката, която никога не се скатава, щом опасността отвсякъде се приближава .

— Монк — казах аз. — Ейдриън Монк.

— Абсолютно точно — каза той.

Тази вечер си легнах рано, потъвайки дълбоко в луксозното удобство на струващото си пет хиляди долара на нощ легло. Не знам дали леглото наистина бе кой знае колко по-луксозно от онова в хотелската стая. Не бих могла да ви кажа дали пружините на матрака бяха направени от злато, нито дали възглавниците бяха натъпкани с пух от някоя рядка перуанска порода гъски, но предполагах, че не вземат пари само заради изгледа и заради размерите на бунгалото.

Всичките ми сънища бяха свързани с Мич, и се редуваха като преглеждани на бързи обороти кадри от домашно заснети видеозаписи на живота ни заедно. Сънувала съм този сън преди, и обикновено се събуждам от него, обляна в сълзи. Тази сутрин обаче се събудих омиротворена, може би защото по някакъв начин чувствах, че Мич също е намерил покой.

Приписвам заслугата за това на Дилън Суифт. Не знаех дали наистина се е свързал с Мич, или не. Но Суифт ми помогна да преодолея чувството за вина и гняв, които непрекъснато изпитвах от деня, в който на вратата ми се появи офицер от флота, за да ми съобщи новината, че Мич е мъртъв. Чудех се дали Суифт можеше да направи същото за Монк, постигайки по този начин онова, което дългогодишната терапия не беше съумяла да постигне.

Знаех, че Монк никога няма да престане да се опитва да разкрие убийството на Труди, и никой, най-малко пък аз, не би очаквал да престане. Но може би ако получеше вест от Труди чрез Суифт, Монк щеше да се освободи донякъде от чувството си за вина и това щеше да му помогне да приеме, че няма нищо лошо в това, да продължи с живота си, дори да намери любовта отново с друга жена.

Разбира се, това би означавало, че Монк ще трябва да пренебрегне всичките си съмнения относно Суифт. Защото работата е там, че нямаше значение дали Суифт е медиум, или не. Дори само да се престореше, че е такъв, това можеше да помогне на Монк най-после да се справи със сложните си чувства, породени от загубата.

Аз обаче знаех, че няма начин Монк някога да успее да пренебрегне съмненията си по отношение на Суифт, дори не и заради един миг на самозалъгване или дори — ще посмея ли да го изрека — истински контакт със света на духовете.

Когато най-сетне се измъкнах от леглото, навън беше сиво и дъждовно, но все още беше приятно топло и въздухът ухаеше на чисто и свежо. Бях заредена с енергия, напълно отпочинала и готова да започна деня.

Монк стоеше върху стол във всекидневната, местейки поглед между един от закрепените на тавана вентилатори и часовника си.

— Добро утро — казах.

— Не съвсем.

Отидох в кухнята. Бях нагласила таймера на кафеварката предната вечер, така че ме очакваше кана прясно кафе „Кона“. Ароматът беше наситен и изкусителен.

— Имате предвид, заради това, че знаете, че Ланс и Роксан са убили Хелън Грубър, но не можете да го докажете.

— Не е това — каза Монк.

— Добре. — Сипах си чаша кафе и седнах на масата.

— Как можеш да си седиш спокойно там насред това нещастие?

— Блажено неведение — казах. Кафето беше чудесно. Мислено си отбелязах да си взема за вкъщи един килограм кафе „Кона“ на зърна. Може би цял сандък.

— Не го ли чуваш? Не го ли виждаш?

— Кое? Дъжда ли? Времето вероятно ще се оправи, но дори и това да не стане, това все още са си Хавайските острови и е красиво дори когато слънцето не грее.