Лий Голдбърг - Господин Монк отива на Хавай

— Престъпленията май ви следват, където и да отидете — каза той.

— Не мен — казах, посочвайки с глава към Монк. — Него.

— Не бъдете прекалено сурови към себе си, тия неща се случват непрекъснато. Ще намерим колата.

— Как може да сте толкова сигурен? — попита Монк.

— Къде ще я закарат? Живеем на остров, братле. Почти всичко, което имаме, от колите до прясното мляко, трябва да се докарва с кораб или самолет. Дори захарта сега идва от други места. Вероятно някакви хлапета са взели колата да се позабавляват.

— Ами ако не са били хлапета? — попитах.

Кеалоха сви рамене:

— Ще бъде разглобена за резервни части, но ще намерим каквото е останало от нея. Тука няма много места, дето да зарежеш някоя кола.

— Ще ни трябва полицейски доклад, за да го занесем в агенцията за коли под наем — казах. — И ще трябва да ни откарате дотам.

— Надявам се, че сте взели застраховката.

Докато аз попълвах куп формуляри в „Глобал Рентал“, Монк отиде отсреща в „Иконо Райдс“, за да избере следващата ни току-що докарана кола. Макар вината да не беше наша, предположих, че „Глобал“ няма да изгарят от нетърпение да ни дадат под наем друга кола, след като бяхме изгубили чисто новата, която ни бяха дали под наем преди. Бях права.

В „Иконо Райдс“ Монк успя да ни намери друг мустанг комби, който беше докаран със същия кораб като предишната ни кола и беше изминал само шест километра — разстояние, голямо горе-долу колкото това от пристанището Науилиуили до агенцията за коли под наем.

Попълних още един куп формуляри и се погрижих да приема всеки от предложените застрахователни планове. Небрежно пропуснах да спомена, че последната кола, която бяхме наели, в крайна сметка е била открадната.

Когато излязохме на пътя, слънцето вече надзъртате през облаците. Смъкнах гюрука и подкарах колата към Макана Пийк, който беше митичният връх Бали Хали в Саут Пасифик. Исках да видя идиличните плажове, разположени на фона на прочутия връх.

Монк мълчеше, вглъбен в собствените си мисли, затова включих радиото на станция, по която предаваха лека хавайска музика, в която преобладаваше звукът на укулеле.

Блещукащият син океан беше вдясно от нас. Пищно зелените планински тропически гори бяха от лявата ни страна. Вятърът разнасяше звука на островната музика. Въздухът беше наситен със сладките аромати на хиляда тропически цветя. Напълно се потопих в атмосферата на Кауаи — за цели две минути, преди Монк да проговори.

— Трябва да намерим секундомер.

— Ще намерим — казах, напразно опитвайки се да си върна чувството на пълна вглъбеност. Беше все едно да се опитваш да продължиш да сънуваш същия сън, след като грубо са те събудили. — Наслаждавайте се на свежия въздух. Погледнете целия този красив пейзаж. Кой знае кога — и дали — отново ще се върнете тук.

— Трябва да го вземем сега.

— Защо сте се разбързали толкова?

— Така можем да се отбием в хотела и да го оставим на работниците; иначе може и да не настроят вентилаторите точно както трябва.

— Хотелът е в противоположната посока. Няма да се връщаме по този път само за да оставим някакъв си секундомер. Опитайте се да се отпуснете. Ако честотата на въртене на вентилаторите все още не е каквато трябва, ще накараме работниците да се върнат.

— Но ако вече са се прибрали за днес?

— Ще изключим вентилаторите — казах. — Тогава всичките ще се движат с една и съща честота. Пълно изключване. Проблемът е решен.

Видях пътна табела за водопадите Уайлуа, и едва не подминах отбивката. Направих шеметен, труден завой наляво върху осеян с дупки тесен път. Пътят се виеше змиеобразно към планините през ниви, задръстени с високо израсли плевели.

Друсахме се по неравния път в продължение на двайсетина минути, докато видяхме коли, паркирани в червената пръст от двете страни на пътя, който свършваше в кална задънена уличка, на която стояха двайсетина туристи, с гръб към нас.

Хаваец в жълта мушама за дъжд продаваше парчета ананас и кокосов орех от каросерията на един пикап. Режеше плодовете с малка брадвичка и сервираше половинките на туристите върху парчета вестник. Сред хората бързо се разхождаха кудкудякащи и кукуригащи петли.

Направих обратен завой и намерих място за паркиране на пътя, обръщайки се отново с лице към магистралата. Излязохме от колата и се присъединихме към туристите, притиснали се към висока до гърдите им ветроупорна ограда, от която се откриваше изглед към водопадите Уайлуа и покрития със зеленина каньон отдолу.