Патриша Корнуел - Фронт

Нарежда на Мик да я свърже с началника на екипа на губернатора. Така. Трябва незабавно да се срещне с губернатор Хауард Матър. Мик изказва предположението, че може би няма да е зле Ламонт да „раболепничи“, и тя му напомня никога да не използва тази дума, освен ако не се отнася за някой друг. Все пак се съгласява, че щом в крайна сметка признава Матър за свой ментор, това ще окаже въздействие. Наистина се нуждае от съвета му. Изведнъж се е озовала в някакъв пиар кошмар. Бои се, че станалото може да се отрази лошо върху него, и не знае как да постъпи. И тъй нататък.

— Трудно би могъл да устои — добавя тя.

— Ами ако го направи? Какво да правя тогава?

— Стига си ме питал как да си вършиш работата! — избухва тя.

В една съвсем различна част на Кеймбридж се намира занемарената паянтова къща, където Уин е отгледан от баба си Нана. Превзетият от бръшлян, цъфнали храсти и дървета двор се е превърнал в рай за птици и прилепи — както и за онези, които се хранят с тях.

Моторът подскача, поднася по неравната алея и спира до древния буик на Нана. Уин сваля шлема и ушите му се изпълват с мелодичния звън на полюшвани от ветреца звънчета, сякаш мънички феи са накацали по дърветата и стрехите на къщата и са решили да останат тук. Нана твърди, че звънчетата прогонват лошите и досадни същества; Уин подозира, че в тяхно число са включени и съседите. Себични, тесногръди, груби. Съперничат си за общите алеи и местата за паркиране. Взират се подозрително в постоянния поток хора към и от къщата.

Уин отваря багажника на стария буик (естествено, Нана не си е направила труда да го заключи), слага вътре веригата на мотора, отваря задната врата, прекрачва ивицата сол кашер, посипана по пода. Нана е в кухнята и ламинира дафинови листа с широки ивици прозрачен скоч. Телевизорът е включен на канал за класическа музика. Мис Кучка — глуха, сляпа и на практика крадена, тъй като Уин я е отмъкнал от жестокия й собственик — хърка под масата.

Той оставя сака на кухненския плот, добавя към него пълната с покупки раница, навежда се и целува Нана по бузата.

— Както обикновено, колата ти е отключена. И вратата е отключена, а алармата не работи.

— Милото ми момче. — Очите й блестят, дългата й бяла като сняг коса е пусната. — Как ти мина денят?

Той се заема да подреди покупките в хладилника и шкафовете.

— Дафиновият лист не пропъжда крадци. Затова си имаш аларма и хубави ключалки. Нощем поне използваш ли ги?

— Никой не се интересува от старица, която няма нищо за крадене. А и си имам цялата закрила, която ми трябва.

Той въздъхва, решава да не й натяква повече, придърпва един стол, отпуска ръце в скута си, понеже на масата няма място за тях — всеки сантиметър е зает от кристали, свещи, статуетки, икони, талисмани и муски за късмет. Тя му подава два големи дафинови листа и сребърните й накити — пръстен на всеки пръст, гривни от китката до лакътя — зазвъняват.

— Сложи си ги в обувките си, миличък. Единият в лявата, другият в дясната. Не прави като миналия път.

— Какво съм направил миналия път? — Той пъха ламинираните листа в джоба си.

— Не си ги сложи в обувките. И какво направи Черупката?

Така нарича Ламонт. Празна обвивка, в която няма нищо.

— Натовари те с някаква ужасна работа. Опасна работа — продължава Нана. — Лавърът е растението на Аполон. Когато го носиш в обувките си, стъпваш върху победа. Гледай върхът да сочи напред, а дръжката — към петата.

— Да бе. Е, току-що отново получих ужасна работа.

— Изтъкана е от лъжи — казва Нана. — Внимавай какво правиш, защото не е онова, което казва тя.

— Знам какво е. Амбиции. Егоизъм. Лицемерие. Суета. Тормози ме.

Нана отрязва още скоч.

— Това, което ми трябва, е справедливост — в мисъл, в дума и в дело. Виждам знак за обръщане и следи от гуми по асфалта. Какво е това?

Уин си помисля за Стъмп и злополуката с мотора й.

— Нямам представа.

— Много внимавай, миличък. Особено с мотора. Иска ми се да не караше това нещо.

И ламинира поредния дафинов лист.

Когато цената на бензина е стигнала три долара за галон, Уин е продал хамъра си и е купил това дукати. И после — ама че съвпадение. Около седмица по-късно Ламонт да излезе с нова политика — само следователите на повикване могат да пътуват до дома си със служебните автомобили.

— Е, поне за тази вечер желанието ти е изпълнено. Трябва да заредя стария ти боен кораб с бензин — казва той. — Ще ти го върна утре. Макар и да нямаш работа зад волана.