Крейг Ръсел - Братът Грим

„Приказката за смененото дете е предупреждаваща.

Тя е една от най-старите и изразява не само онзи най-голям страх — да загубиш детето си — а също и ужаса да имаш нещо лъжливо, зложелателно и вредно, доведено в семейството и дома ти. Нещо повече, тя предупреждава родителите, че ще бъдат наказани за всяка липса на бдителност при тяхната грижа за поверените им деца. Приказката за смененото дете се е появявала в безброй варианти в Германия, Холандия, Дания, Бохемия, Полша и отвъд техните граници. Дори Мартин Лутер непоклатимо е вярвал в сменените деца и е написал няколко трактата по въпроса как да ги попарваме, потискаме или бием, докато дяволът дойде и си ги прибере в себе си.

Не бягам от многото работа, но тази приказка беше най-трудната за възстановяване като жива действителност. Както и при всяка приказка, която преиграх отново, най-напред усърдно и ентусиазирано се заех с приготовленията. Трябваше да намеря две деца: едното да играе ролята на подставеното, а другото да бъде истинското, което трябваше да открадна от майката.

Моите и на брат ми изследвания ни доведоха в северна Германия и там намерихме най-скромните жилища в село близо до брега на Балтийско море. Там наблюдавах млада жена със здрав вид и светложълта коса, която беше пример за силната, честна и сериозна глупост на северногерманската селянка. Тази жена носеше със себе си новородено бебе, което прехвърляше от едната ръка в другата. Знаех от работите на други изтъкнати фолклористи и от своите собствени проучвания, че този навик за смяна на ръцете е известен като носене на бебе «на смени». От Райнланд и Хесен до Мекленбург и Долна Саксония широко поддържано суеверие е, че носенето на бебе «на смени» силно увеличава вероятността то да бъде похитено от «подземните хора». Мисля, че това дете още не беше кръстено и нямаше и шест седмици, което е известно като предпочитана възраст от похитителите. Нещо повече, нито тази селянка, нито семейството й бяха предприели четирите предпазни мерки за защита от «подземните хора». Аз, разбира се, бях ги изброил в моята книга «Германска митология», а именно: да се сложи ключ до детето; никога да не се оставят жени сами през първите шест седмици, след като са родили, защото лесно се поддават на злото; да не се позволява на майката да спи през първите шест седмици, освен ако не идва някой друг да бди над детето; когато майката излиза от стаята, някаква дреха на бащата, особено панталоните му, трябва да се мята през детето.

След като майката не беше взела нито една от тези предпазни мерки, тогава това ще бъде «истинското» дете от приказката, ще илюстрира най-съвършено правотата на легендата и ще напомня на хората от този район, че е безразсъдно да се пренебрегват старите забрани. Похищаването на детето представлява сравнително лесна част от плана. Аз много отблизо съм наблюдавал рутинното поведение на жените и съм си водил подробни бележки. Открих, че удобният момент е непосредствено преди пладне, когато бебето се оставя да спи на открито, докато майката се занимава с домакинска работа. Значи точно тогава можех да извърша размяната. След като съм отвлякъл «истинското» дете, разбира се, няма да имам нужда от него и бързо ще реша въпроса. На мястото му трябва да оставя сменено дете. Това е по-трудната част. Подменящите деца са известни като по-груби от онези, чието място са заели. Това е в съгласие с факта, че са потомци на «подземните хора» — те са толкова по-низша от истинското човечество и толкова грозна за гледане раса, че се крият под земята, в нощта или в най-тъмните сенки на горите.

Размишлявах над проблема няколко дни, докато не чух да си говорят няколко цигани, които лагеруваха близо до селото. Знаех, че заради враждебността на селяните към тях циганите няма да посмеят да влязат в самото село. Следователно ако планът ми не успее и селяните не се сетят за древните предания и «подземните хора» като отговорни за отвличания и подмяна, веднага ще обвинят близките цигани. Наистина не съм наясно дали това ще бъде провал в пресъздаване на приказката, както я съобщих, защото по време на проучванията ми често се питах дали именно циганите и други скитници не са вдъхновили приказките за «подземните хора». Недоверието и враждебността, които инстинктивно изпитваме към чужденците и странниците, са нещо, което винаги съм смятал за потенциален инструмент за манипулация. В такъв случай пренебрегването на предубежденията ми предоставя защита от подозрение.