Тес Геритсън - Чиракът

Някой ме сграбчва за ризата и ме отмята назад, по-далече от умиращия. Вдига се прах и въздухът натежава от викове и псувни, докато ни натикват като добитък в единия ъгъл на двора. Импровизираният смъртоносен инструмент лежи изоставен на земята. Надзирателите искат отговори, но никой не е видял нищо, никой не знае нищо.

Никой никога не вижда и не знае.

В настъпилия хаос аз стоя малко встрани от другите затворници, които винаги са ме отбягвали. Повдигам длан, от която все още капе кръвта на мъртвия, и вдишвам мекия й метален аромат. Само по миризмата разбирам, че това е млада кръв, изтекла от млада плът.

Другите затворници ме зяпат и отстъпват дори още по-нататък. Знаят, че съм различен; винаги са го чувствали. Колкото и жестоки да са, тези мъже са внимателни с мен, защото разбират кой съм и какво представлявам. Взирам се в лицата им, търсейки кръвния си брат сред тях. Някой от моя вид. Не го виждам, не и тук дори сред това сборище от чудовищни мъже.

Но той съществува. Знам, че не съм единственият от този род, който ходи по тази земя.

Някъде има и друг като мен. И той ме чака.

Мухите вече се трупаха. Четирите часа на горещия тротоар в Южен Бостън бяха спекли смляната плът и в резултат се бе образувало химическо вещество, еквивалентно на приканващо за вечеря звънче, затова въздухът гъмжеше от бръмчащи мухи. Макар онова, което беше останало от торса, да беше покрито с чаршаф, все още изпод него се разкриваше достатъчно оголена плът, за да има от какво да пируват хранещите се с мърша създания. Парченца сива материя и други, неподдаващи се на идентифициране частици, бяха пръснати във всички посоки в радиус от девет метра от чаршафа. Парче от черепа се беше приземило върху сандъче с цветя на втория етаж, а парченца от тъкани бяха полепнали по паркираните наоколо коли.

Детектив Джейн Ризоли винаги се бе радвала на здрав стомах, но дори тя трябваше да спре за момент, затворила очи, стиснала юмруци, разгневена на себе си заради този миг на слабост. „Не се поддавай. Не се поддавай.“ Беше единствената жена-детектив в отдел „Убийства“ на бостънската полиция и знаеше, че лъчите на безмилостния прожектор винаги са насочени към нея. Всяка грешка, всеки триумф щяха да бъдат забелязани от всички. Бари Фрост, нейният партньор, винаги беше изхвърлял унизително навън закуската си пред очите на другите, и сега седеше, подпрял глава върху коленете в колата им с климатик, чакайки стомахът му да се успокои. Тя не можеше да си позволи да стане жертва на гаденето. Беше най-набиващият се на очи полицай на местопрестъплението, а от другата страна на полицейската лента събралото се множество стоеше и наблюдаваше, без да изпуска нито едно нейно движение, нито един детайл от външността й. Джейн знаеше, че изглежда по-млада от действителната си трийсет и четири годишна възраст и неизменно се стараеше да си придава по-авторитетен вид. Липсващата височина компенсираше с директния си поглед, с широките си рамене. Беше усвоила изкуството да доминира над дадена сцена, дори само благодарение на силата на вътрешното напрежение.

Но жегата сриваше решимостта й. Беше излязла от къщи, облечена в обичайния блейзер и широки панталони и със спретнато сресана коса. Сега блейзерът беше свален, блузата й беше намачкана, а влагата беше накъдрила косата й на неуправляеми спирали. Чувстваше се атакувана по всички фронтове от миризмите, горещината и пронизващите слънчеви лъчи. Налагаше се да се фокусира едновременно върху прекалено много неща. И всички тези очи, които я наблюдаваха.

Силни гласове привлякоха вниманието й. Някакъв мъж с риза и вратовръзка опитваше да убеди охраната да го пусне да мине.

— Вижте, трябва да отида на една конференция по продажбите. И така вече съм закъснял цял час. Но вие сте опънали проклетата си полицейска лента около автомобила ми, а сега казвате, че не мога да го карам. Но това е шибаната ми кола!

— Тук е извършено престъпление, сър.

— Това е злополука!

— Все още не сме решили дали е така.

— Цял ден ли ви трябва, за да го направите? Защо не послушате нас? Целият квартал чу как стана!

Ризоли се приближи до мъжа, чието лице лъщеше от пот. Беше единайсет и половина и слънцето, наближаващо зенита си, блестеше като огнено око.

— Какво точно чухте, сър? — попита тя.

Той изсумтя.

— Същото като всички.

— Силен удар.

— Да. Около седем и трийсет. Точно излизах от банята. Погледнах през прозореца и го видях, проснат на тротоара. Както виждате, завоят е гаден. Ненормални шофьори прелитат наоколо, сякаш бягат от ада. Трябва да го е блъснал камион.