Мери Кларк - Бягство

— Уендъл е останал с добри впечатления от вас и ми предложи да се срещнем. Моят офис е в Едина.

Едина се намираше на петнайсет минути път от квартирата й.

— Да, знам къде е.

— Добре. Запишете си адреса. Свободна ли сте днес следобед?

Лейси излезе и се затича по улицата. Имаше чувството, че късметът отново й се усмихва. Ако Милисънт Ройс наистина я вземе на работа, това означава, че вече ще има нещо, с което да запълва дните си, докато дойде време да се прибере у дома.

В края на краищата, помисли тя, както самата госпожа Ройс се изрази, недвижимите имоти могат да се окажат доста вълнуваща кариера. Обзалагам се, че и наполовина си няма представа колко вълнуваща!

Четиричасовото предаване на Том Линч представляваше смесица от новини, интервюта и нестандартен хумор. Излъчваше се всеки ден без почивните от обяд до четири часа, а гостите му обхващаха всички сфери на живота — от политици, през писатели и гостуващи знаменитости до местни величия.

Повечето сутрини преди предаването си той прекарваше в офиса си в радиото и се ровеше из Интернет, за да открие нещо интересно, или пък прелистваше вестниците и списанията от цялата страна, за да търси интересни теми за разговор.

В понеделник сутринта, след премиерата на „Кралят и аз“ , го тормозеше мисълта за Алис Карол. През почивните дни мисълта за нея също не го беше оставила нито за миг. На няколко пъти се изкушаваше да й се обади, но винаги оставяше слушалката, преди да се свърже. Напомни си, че най-вероятно ще я види в спортната зала през седмицата, където можеше небрежно да я покани на вечеря или на кино. Обаждането по телефона и определянето на среща можеше да се изтълкува като нещо твърде обвързващо и после щеше да се чувства неудобно, ако не я покани повече да излязат някъде, или пък ако тя откаже, а продължат да се виждат в залата.

Знаеше много добре, че тревогите му по този въпрос бяха предмет на постоянни шеги сред приятелите му. Както наскоро един от тях каза: „Том, ти си добро момче, но ако решиш да не се обадиш на някое момиче, повярвай ми, тя все някак ще го преживее.“

Спомняйки си този разговор, Том мислено си каза, че ако се срещне няколко пъти с Алис Карол и после не й се обади повече, тя сигурно ще преживее някак и без него.

У нея има нещо толкова тихо и сдържано, отбеляза той мислено, като погледна часовника и установи, че му остава един час до началото на предаването. Тя не говореше много за себе си и у нея имаше нещо, което му подсказваше, че не желае да я разпитват. Онзи следобед, когато двамата пиха заедно кафе в залата, тя никак не се зарадва, докато я разпитваше за преместването й в Минеаполис. После, в петък вечерта по време на увертюрата към „Кралят и аз“ , му се стори, че всеки момент ще се разплаче.

Някои момичета са готови да припаднат, ако кавалерът не им обръща внимание през цялото време, докато са на гости. А Алис не се беше разтревожила ни най-малко, когато я остави сама, за да поговори с други хора.

Дрехите, с които беше облечена на премиерата, бяха скъпи — и слепец можеше да го забележи. Случайно чу, когато сподели с Кейт, че е гледала „Кралят и аз“ три пъти. После се беше показала добре осведомена за възстановката на „Годеникът“ .

Скъпи дрехи. Редовни пътешествия от Хартфорд до Ню Йорк за посещение на театър. Секретарките в лекарски кабинет рядко изкарват достатъчно пари, за да живеят по такъв начин.

Том сви рамене и посегна към телефона. Няма смисъл. Всичките тези въпроси бяха явен признак за интереса му, пък и няма защо да крие — мислите му постоянно го връщаха към нея. Ще й се обади и ще я пита дали иска да вечерят заедно. Искаше да я види. Посегна към телефона, набра номера и зачака. След четири иззвънявания се включи телефонният секретар. Ниският й, приятен глас каза:

— Това е номер 555–1247. Моля, оставете съобщение и аз ще ви потърся.

Том се поколеба малко и затвори. Щеше да й се обади по-късно. Разочарованието от проваления опит да я чуе беше толкова голямо, че се почувства още по-зле.

В понеделник сутрин Сенди Саварано летеше с полет 1703 от летището Ла Гуардия в Ню Йорк към международното летище Сейнт Пол в Минеаполис. Пътуваше първа класа, както и при полета от Коста Рика, където живееше сега. Съседите му там го познаваха под името Чарлс Остин, заможен американски бизнесмен, който преди две години беше продал компанията си и се беше оттеглил в тропиците на спокойствие.

Съпругата му беше на двайсет и четири години. Тя го закара до летището в Коста Рика и го накара да обещае, че ще се върне скоро.