Агата Кристи - Коледата на Поаро

Момичето се намръщи:

— Дядо ми беше много, много богат, нали?

— Мисля, че да.

— И сега къде ще отидат парите му? При Алфред и другите?

— Зависи от завещанието.

Пилар замислено изрече:

— Можеше да ми остави някакви пари, но се боя, че не успя да го направи.

— Няма страшно. Все пак вие сте част от семейството. Те ще трябва да се грижат за вас.

Тя въздъхна:

— Част от семейството. Много е смешно. А всъщност никак не е смешно даже.

— Разбирам, че може да не го намирате за толкова забавно.

Пилар въздъхна отново:

— Смятате ли, че ако пуснем грамофона, ще можем да потанцуваме?

— Няма да изглежда много удачно. Този дом е в траур, малка испанска палавнице.

Пилар каза, разтворила широко очи:

— Но на мен изобщо не ми е тъжно. Защото аз почти не познавах дядо си и макар много да го харесвах, не ми се иска да плача или да съм тъжна, понеже той е умрял. Страшно глупаво е да се преструваш.

Стивън каза:

— Вие сте възхитителна!

Пилар изрече с подмамващ гласец:

— Можем да покрием грамофона с нещо — тогава няма да свири толкова силно и никой няма да ни чуе.

— Добре тогава, елате, изкусителко.

Тя се засмя щастливо, излезе и хукна към салона за танци в другия край на къщата.

Когато стигна до коридора, водещ към градинската врата, тя се закова на място. Стивън я настигна и също спря.

Еркюл Поаро бе откачил един портрет от стената и го изучаваше. Той вдигна глава и ги видя.

— Аха! — каза. — Пристигате точно навреме.

Пилар попита:

— Какво правите?

Тя се приближи и застана до него. Поаро изрече със сериозен глас:

— Изучавам нещо много важно — лицето на Саймън Лий на младини.

— О, това дядо ли е?

— Да, мадмоазел.

Тя се взря в изрисуваното лице.

— Колко е различен… колко много е различен. Беше толкова стар, толкова съсухрен. А тук е като Хари, също като Хари, но с десет години по-млад.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, мадмоазел. Хари Лий досущ прилича на баща си. А тук… — И той я поведе из галерията. — Тук е вашата баба — продълговато и нежно лице, светлоруса коса, сини очи.

Пилар каза:

— Като Дейвид.

Стивън добави:

— И малко като Алфред.

Детективът изрече:

— Наследствеността е много интересно нещо. Господин Лий и съпругата му са били диаметрално противоположни. Общо взето, децата от брака им приличат повече на майка си. Вижте тук, мадмоазел.

Той посочи към портрет на девойка на около деветнайсет години, с коса като разлято злато и големи смеещи се сини очи. Тя приличаше на съпругата на Саймън Лий, но в нея имаше и някаква жизненост, някакъв дух, който онези сини очи не бяха притежавали.

— О! — извика Пилар. Лицето й поруменя. Ръката й се вдигна към гърлото. Извади брошка на златна верижка. Натисна я и брошката се отвори. Същото усмихнато лице погледна към Поаро.

— Майка ми — каза момичето.

Той кимна. От другата страна на брошката имаше портрет на мъж. Той беше млад и симпатичен, с черна коса и тъмносини очи.

Поаро попита:

— Баща ви?

— Да, баща ми. Много е красив, нали? — изрече тя.

— Да, наистина. Много малко испанци имат сини очи, нали, сеньорита?

— Понякога, на север. Освен това майката на баща ми е била ирландка.

Поаро каза замислено:

— Значи вие имате испанска кръв и ирландска, и английска, и малко циганска. Знаете ли какво мисля, мадмоазел? Че с подобно родословно дърво вие сте опасен противник.

Стивън се засмя:

— Помните ли какво казахте във влака, Пилар? Че според вас на враговете трябва да се прерязват гърлата. О!

Той млъкна, внезапно осъзнавайки значението на думите си.

Еркюл Поаро веднага поде нова тема:

— А, сетих се нещо, сеньорита, което исках да ви попитам. Вашият паспорт. Необходим е на моя приятел господин Сагдън. Знаете, че има полицейски разпоредби — наистина са глупави и отегчителни, но са необходими — за чужденците тук. А вие, естествено, според закона сте чужденка.

Пилар повдигна вежди.

— Паспортът ми? Ей сега ще го донеса. В стаята ми е.

Детективът се заизвинява, докато крачеше до нея:

— Много съжалявам, че ви безпокоя. Наистина.

Бяха стигнали края на дългата галерия, където се намираше стълбището. Пилар изтича нагоре и Поаро я последва. Стивън се качи с тях. Стаята на Пилар беше до самото стълбище. Когато стигна до вратата, тя каза:

— Ей сега ще ви го донеса.

Тя влезе. Двамата мъже останаха да чакат отвън.

Стивън изрече със съжаление:

— Страшно глупаво от моя страна да кажа такова нещо. Струва ми се, че тя не забеляза, нали?