Агата Кристи - Коледата на Поаро

— Смятате ли това за важно? — попита Поаро.

— Става въпрос за времето. Както знаете, то е било изключително кратко.

— Съгласен съм с вас, че в такъв един случай времето играе много важна роля — изрече детективът.

Сагдън продължи:

— Ситуацията се усложнява допълнително и от факта, че има две стълбища. Главното е на почти равно разстояние от вратите на гостната и трапезарията. Има и още едно в другия край на къщата. Стивън Фар се е качил по него. Госпожица Естравадос е дошла по площадката пак от онзи край (нейната стая е там). Другите твърдят, че са се качили по това стълбище тук.

Поаро каза:

— Да, наистина е объркващо.

Вратата се отвори и в стаята бързо влезе Магдалин. Дишаше тежко, а страните й бяха зачервени. Приближи се до масата и изрече:

— Съпругът ми мисли, че съм си легнала. Измъкнах се от стаята си, без никой да ме чуе. Полковник Джонсън — умоляващо обърна към него големите си очи, — ако ви кажа истината, ще я запазите в тайна, нали? Имам предвид, че не е необходимо всичко да излиза наяве, нали?

Полковникът отвърна:

— Доколкото разбирам, госпожо Лий, вие имате предвид нещо, което не е свързано с престъплението?

— Да, няма никаква връзка. Просто нещо лично.

Той каза:

— Най-добре е първо да го чуем, госпожо Лий, а ние ще преценим.

С очи, плувнали в сълзи, тя рече:

— Ще ви се доверя. Вие няма да ме подведете. Вие сте толкова мил. Вижте какво — има един човек.

— Да, госпожо Лий?

— Снощи исках да телефонирам на един човек, мой приятел, а не исках Джордж да научи за това. Зная, че не постъпвам правилно, но… След вечеря отидох да телефонирам и си мислех, че Джордж ще е в трапезарията. Когато обаче дойдох тук и го чух да телефонира, аз зачаках.

— Къде чакахте, мадам? — попита Поаро.

— Зад стълбището има място за палта. Там е тъмно. Шмугнах се там, защото можех да виждам кога Джордж ще излезе от тази стая. Той обаче не излезе и тогава се чу шумът, господин Лий изкрещя и аз хукнах нагоре по стълбището.

— Значи съпругът ви не е напускал стаята до момента на убийството?

— Точно така.

Полковник Джонсън поиска да уточни:

— А вие сте чакали в нишата зад стълбището от девет до девет и петнайсет, така ли?

— Да, но не можех да го кажа! Щяха да искат да разберат какво съм правила там. Изпадам в крайно неловко положение, нали разбирате?

Джонсън сухо отбеляза:

— Наистина е било неловко.

Тя му се усмихна.

— Толкова ми олекна, като ви разкрих истината. А вие няма да кажете на мъжа ми, нали? Сигурна съм, че няма да го направите! Имам ви пълно доверие, на всички.

Тя им хвърли последен умоляващ поглед, после бързо излезе от стаята.

Полковник Джонсън пое дълбоко въздух.

— Е — каза той, — може и да е било така! Напълно е възможно. От друга страна обаче…

— … може и да не е — довърши Сагдън. — Точно там е работата — че не сме сигурни.

Лидия Лий стоеше до далечния прозорец на гостната и гледаше навън. Тялото й беше полузакрито от тежката завеса на прозореца. Нещо изшумоля в стаята. Тя се извърна и се сепна, когато видя Еркюл Поаро да стои на вратата.

— Изплашихте ме, мосю Поаро — каза.

— Извинете ме, мадам. Имам навика да вървя тихо.

— Помислих, че е Хорбъри.

Той кимна.

— Настина той върви тихо, промъква се като котка — или крадец!

Детективът се загледа в нея мълчаливо. Лицето й не изразяваше нищо, но тя направи лека гримаса на отвращение и каза:

— Този човек никога не ми е бил симпатичен. Ще се радвам да се отърва от него.

— Ще постъпите умно, мадам.

Тя му хвърли бърз поглед и попита:

— Какво имате предвид? Да не би да сте чули нещо за него?

Поаро отвърна:

— Той събира тайни и ги използва за своя изгода.

Тя попита рязко:

— Смятате ли, че той знае нещо за убийството?

Поаро сви рамене и отвърна:

— Той има тихи стъпки и дълги уши. Може да е дочул нещо.

— Искате да кажете, че може да се опита да изнуди някого от нас?

— Не бих изключил подобна възможност. Но не съм дошъл тук за това.

— А за какво?

Поаро започна:

— Разговарях с господин Алфред Лий. Той ми направи предложение и аз пожелах да го обсъдя с вас, преди да реша дали да го приема или не. Но прелестната картина, която заварих тук — очарователния десен на дрехата ви на фона на тъмночервената завеса — ме накара да поспра, за да й се възхитя.

Лидия попита рязко:

— О, мосю Поаро, трябва ли да губим време за комплименти?

— Моля за извинение, мадам. Толкова малко англичанки умеят да се обличат добре. Роклята ви от първата вечер — с нейните смели, но семпли мотиви, беше нещо много изискано.