Агата Кристи - Коледата на Поаро

Тя нетърпеливо изрече:

— Какво искахте да ме попитате?

Лицето на Поаро придоби сериозно изражение.

— Само това, мадам. Вашият съпруг иска от мен съвсем сериозно да се заема с разследването. Желае да остана в къщата и да направя всичко, което е по силите ми, за да стигна до истината.

— Е?

— Не бих си позволил да приема покана, която не се ползва с одобрението и на господарката на дома.

Тя отвърна хладно:

— Естествено, че нямам нищо против поканата на моя съпруг.

— Да, мадам, но на мен ми е необходимо малко повече от това. Наистина ли искате да остана тук?

— Защо не?

— Ще си позволя по-голяма откровеност. От вас искам да разбера следното — искате ли истината да излезе наяве или не?

— Естествено.

Той въздъхна.

— Трябва ли да прибягвате до подобни тривиални отговори?

Лидия отвърна:

— Аз съм тривиална жена. — После тя прехапа устни, поколеба се и каза: — Може би ще е по-добре да говорим открито. Естествено, че ви разбирам! Положението никак не е приятно. Моят свекър е бил жестоко убит и ако обвинението не може да падне върху най-заподозрения в случая — Хорбъри — за грабеж и убийство, а по всичко личи, че нещата отиват натам, тогава всичко се свежда до следното — загинал е от ръката на човек от собственото му семейство. Изправянето на този човек пред съда ще донесе срам и позор за всички нас… Ако трябва да бъда честна докрай, бих ви казала, че не искам това да се случи.

Поаро отвърна:

— Значи сте съгласна убиецът да се измъкне безнаказано?

— Вероятно има доста неразкрити убийци по света.

— Това е вярно.

— Нима един повече или по-малко ще промени нещата?

Той попита:

— А останалите членове на семейството? Невинните?

Тя втренчи поглед в него.

— Какво за тях?

— Не разбирате ли, че ако вашите надежди се сбъднат, тогава никой няма да узнае. Сянката на съмнение ще тегне върху всеки…

— Не бях мислила за това.

Поаро каза:

— Никой няма да узнае виновника… И добави тихо: — Освен ако вие самата вече знаете кой е той, мадам?

Тя извика:

— Нямате право да говорите така! Не е вярно! О, ако можеше да е някой непознат, да не е от това семейство!

Поаро каза:

— Възможно е да бъде и двете.

Тя го зяпна.

— Как така?

— Може да бъде и двете — едновременно член на семейството и непознат… Не разбирате ли какво искам да ви кажа? Eh, bien, това е просто една идея, която хрумна на Еркюл Поаро. — Той я изгледа. — И така, мадам, какво да предам на господин Лий?

Лидия вдигна ръце и отвърна:

— Трябва да приемете, естествено.

Пилар стоеше насред стаята с пианото. Стоеше изправена, а очите й се стрелкаха насам-натам като на животно, което предусеща опасност. Каза:

— Искам да се махна оттук!

Стивън Фар изрече нежно:

— Не сте само вие. Но няма да ни пуснат, скъпа.

— Кой? Полицията ли?

— Да.

Пилар сериозно отбеляза:

— Не е хубаво да си имаш работа с полицията. Такова нещо не бива да се случва на почтени хора.

Той каза с лека усмивка:

— Имате предвид себе си?

Момичето отвърна:

— Не, имам предвид Алфред, Лидия, Дейвид, Джордж, Хилда, и… да, и Магдалин.

Стивън запали цигара. Дръпна един-два пъти от нея, преди да попита:

— На какво се дължи изключението?

— Моля?

— Защо не споменахте и Хари?

Пилар се изсмя и показа белите си и равни зъби.

— О, Хари е съвсем друг! Мисля, че той знае много добре какво е да си имаш работа с полицията.

— Може да сте права. Той наистина е твърде колоритен, за да се вмести в домашната картина. А как намирате английските роднини, Пилар?

Тя каза немного уверено:

— Любезни са, всички са много любезни. Само дето не се смеят много, не са много весели.

— Но, мило момиче, в дома току-що е станало убийство!

— Д-д-да.

— Убийствата — заговори Стивън наставнически — не стават всеки ден, както би могъл да си помисли човек от вашата незаинтересованост. В Англия хората се отнасят сериозно към убийството, за разлика например от Испания.

Пилар се обиди:

— Вие ми се присмивате…

Стивън отвърна:

— Грешите. Съвсем не ми е до смях.

Тя го погледна:

— Защото и вие искате да се махнете оттук, затова ли?

— Да.

— А пък онзи едър симпатичен полицай не ви пуска?

— Не съм го питал. Но дори и да бях, сигурен съм, че щеше да ми откаже. Трябва много да внимавам, Пилар.

— Каква досада! — Тя поклати глава.

— Дори нещо повече, скъпа. И онзи налудничав чужденец обикаля наоколо. Едва ли струва нещо, но ме нервира.