Дейвид Балдачи - Родени за ченгета

— Качвай се!

Мейс скочи на крака.

— Хайде, качвай се!

— Дарън?!

Братът на Алиша извъртя пистолета си към хората на Психото и натисна спусъка. Първите двама се проснаха на цимента и измъкнаха оръжието си.

Мейс отвори дясната врата и се хвърли на седалката. Колелата изсвириха и нисанът се стрелна напред. По метала забарабаниха куршуми, задното стъкло се превърна в сол. Взеха един остър завой и Дарън натисна газта до дупка. След още два завоя изскочиха от паркинга. Пет минути по-късно вече се намираха на три километра от гарата и Мейс най-после се надигна от седалката.

— Откъде изскочи, по дяволите? — възкликна тя. — Как разбра, че съм там?

— Следях Психото. Видях какво става и прецених, че имаш нужда от малко помощ.

Мейс закопча колана си.

— Сега разбирам защо ти викат Бръснача — каза тя.

— В жабката има салфетки. Избърши се, защото не искам да ми оплескаш колата — навъсено рече Дарън.

— Благодаря. — Тя извади салфетките и попи с тях кръвта по лицето си. — А защо го следеше?

— Ти как мислиш?

— Наум ми идват няколко отговора, но нито един от тях не ми харесва.

— А какво друго да направя? Да го оставя на спокойствие?

— За тоя вече няма спокойствие! — мрачно отвърна тя.

— Знам. Нали каза, че ти ще се справиш с него? Е, справяй се. Но за мен си мъртва, сигурно още тази вечер.

— Хей, забрави ли за малкия ми бокс?

Дарън не успя да сдържи усмивката си.

— Изкефих се адски, като го видях по задник! Тресеше се като жалък наркоман на метадонова програма!

Мейс извади телефона си.

— Я да видим за какво става въпрос — каза тя. — Отвличане, употреба на физическа сила…

— Какво говориш? — стрелна я с поглед Дарън.

— Имам предвид закононарушенията на Психото и бандата му.

— Да бе. Поне десет човека ще се закълнат, че е бил на трийсет километра от онова място.

— Май нищо не си видял.

— Какво да видя?

— Охранителната камера в ъгъла на паркинга — отговори Мейс и натисна бутона. — Бет, аз съм. Да, всичко е наред. Току-що се прибрах във Вашингтон. Имам подарък за теб: един тип, на когото му викат Психото. Поднасям ти го опакован и вързан с красива панделка.

Рой беше изумен от начина, по който го изведоха от сградата. Изобщо не успя да изчисли колко дълго пътуваха. Седеше в пикапа с лепенка на устата и превръзка на очите, а в ухото му бръмчеше устройство, което му пречеше да долови каквито и да било шумове, които биха му помогнали да се ориентира. После го вкараха в някаква стая, за която имаше чувството, че е част от голяма сграда. Вратата се отвори и той машинално се стегна.

Мери Бард седна насреща му и сплете пръсти на масата. Свалиха му лепенката и превръзката. Не ги беше грижа, че ще ги идентифицира, тъй като явно не възнамеряваха да го оставят жив.

— Кои сте вие? — попита той. — Какво искате?

— Май гледаш твърде много телевизия — развеселено отвърна Мери Бард.

— А какво друго очакваше да попитам?

— Искаш ли да живееш? — простичко попита тя.

— Искам. Но защо ли имам чувството, че е малко вероятно?

— То е много невероятно, но не и невъзможно — отвърна тя. — А човек в твоето положение трябва да се стреми към невъзможното.

— Може би така? — изръмжа Рой, скочи от масата и се нахвърли отгоре й. Беше с трийсет сантиметра по-висок и с поне петдесет килограма по-тежък от нея.

Свести се легнал по очи на студения цимент, с адски болки в дясното рамо. Притисна го с лявата си ръка и бавно се надигна.

Мери Бард отново седеше зад масата и го наблюдаваше със същото непроницаемо изражение.

— Свърши ли да се правиш на Джон Уейн? — попита тя.

Джон Уейн? Тази жена или не гледа телевизия, или не е от Америка и я познава единствено от старите филми.

— Как го направи? — изпъшка с разкривено от болка лице той.

— Мога да ти обясня, но едва ли ще ме разбереш.

Рой се надигна с олюляване и седна на стола. Започна да му се повдига.

— Май си ми извадила рамото — изпъшка той.

— Точно така. Искаш ли да ти го наместя?

— По-добре ми дай малко морфин.

— Не. Трябва да си напълно концентриран за онова, което ще последва.

Тя стана, заобиколи масата и застана до него.

— Обърни се.

— Заклевам се, че ако пак се направиш на нинджа, аз ще…

Движенията й бяха толкова мълниеносни, че той изобщо не успя да реагира. Усети нетърпима болка, рамото му пропука. После изведнъж му олекна.

Жената се върна на мястото си. Рой предпазливо раздвижи ръката си. Изглежда, всичко беше наред.