Дейвид Балдачи - Родени за ченгета

— Благодаря — смотолеви той.

— За мен беше удоволствие.

— Не си американка, нали?

— Има ли значение? — сви рамене тя.

— Добре, ясно. Слушам те внимателно. Какво искате от мен?

— Искаме да изпратиш есемес на Мейс Пери. Държим да се срещнем и с нея.

— Няма да стане — поклати глава той. — Имате мен и това ви стига.

— Хубаво си помисли, Кингман.

— Добре, започвам. Искате да изпратя есемес на Мейс и да я помоля за среща на някое затънтено място, където ще я убиете, без някой да ви види. А после ще убиете и мен. Наистина има за какво да си помисля. — Замълча за момент, после тръсна глава. — Върви по дяволите!

— Можем да го направим и без теб, като използваме телефона ти.

— Тогава за какво говорим?

— Беше тест.

— И какво, издържах ли го?

— Все още не знам.

— Отново ще те попитам: за какво говорим? Ако ми позволиш да й се обадя, аз ще я предупредя за капана. Номерът с есемеса няма да мине, защото никога не съм й изпращал съобщения. Тя по принцип е подозрителна и веднага ще ми се обади. А когато не вдигна…

— Да, и ние си помислихме същото.

— Аз успях да разплета кълбото — каза той. — Двойното счетоводство и всичко останало. Финансирате терористи, нали? Ти, изглежда, не си от Близкия изток, но май си от хората на Бин Ладен, нали?

— Глупости! — повиши тон Бард.

— Добре, съгласен съм. Но трябва да се замислиш. Мейс все още не знае какво съм открил в онзи офис. Никой не знае.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ви трябва Мейс. Ликвидирате ме и нещата приключват.

— Съмнявам се, че ще приключат.

— В смисъл?

— От инструктажа за Мейс Пери стигам до заключението, че когато тя разбере, че си в опасност, ще направи всичко възможно да те спаси.

— Инструктаж? Я ми кажи, за кое правителство работиш?

За пръв път Мери Бард показа признаци на раздразнение. Устните й леко се присвиха, в очите й се появи гневен блясък.

Рой разбра, че няма да получи отговор, и тихо подхвърли:

— Бих казал, че невъзможното току-що се превърна в абсолютно невъзможно. Никога няма да изляза оттук. Защо тогава да ви помагам?

В стаята се разнесе тихо жужене. Той с недоумение се огледа, после разбра. Вибрираше джиесемът на жената. Тя стана, отиде в ъгъла и го включи. Почти не говореше, а само слушаше. Рой изведнъж осъзна, че стаята е под видео и аудионаблюдение. Кой ли беше оттатък?

Бард прибра телефона в джоба си и отново седна на масата.

— Наистина нямаш стимул да ни помагаш — отвърна на въпроса му тя. — Но когато Пери разбере, че си в наши ръце, тя със сигурност ще се опита да ти помогне. Нали разбираш, че те използваме за стръв?

— Сестра й е началник на вашингтонската полиция. Ако Мейс се появи, с нея ще има цяла армия.

— Няма да има. Ще й дадем да разбере, че това би означавало бързата ти смърт.

— Но тя е наясно, че ако дойде сама, ще последва бърза смърт и за двама ни.

— И все пак ще дойде.

— Откъде си толкова сигурна?

— На нейно място и аз бих постъпила така.

Мейс седеше във всекидневната на къщата за гости и притискаше торбичка с лед към подутата си буза. Многократните опити да се свърже с Рой бяха безрезултатни. Но след току-що проведения разговор нещата се изясниха. Те държаха Рой. Искаха и нея. Не се ли появи, той ще умре. Крайният срок изтичаше след двайсет и четири часа.

Тя седеше, без да помръдва. Ледената вода бавно се стичаше по лицето й. За пръв път от доста време насам не знаеше какво да прави. После, сякаш подчинявайки се на невидима сила, взе телефона и набра сестра си. Бет се появи двайсет и седем минути по-късно. Изскочи от патрулка №1 и хукна към къщата, забравила да изключи синята лампа на покрива. Мейс набързо я информира за ситуацията.

— Къде искат да се срещнат с теб?

— Ако не бъда сама, ще го убият — каза Мейс.

— Но ако отидеш сама, ще убият и двама ви. А може би Кингман вече е мъртъв.

— Не е.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Размениха си напрегнати погледи.

— Кингман май беше прав, като каза, че двете трябва да работим заедно, а не една срещу друга — обади се най-сетне Бет.

— Едно време бяхме добър екип.

— Да, но тогава беше друго. Просто гонехме фантоми по затънтените улички.

— А те стреляха по нас.

— Какво знаем? — вдигна глава Бет. — Имам предвид цялата бъркотия.

— Нямаме време да обсъждаме тази тема, Бет!

— Ако не го направим, Кингман ще умре. Разполагаме с двайсет и три часа, и толкова. Но ако ги използваме както трябва, това си е един цял живот!