Дейвид Балдачи - Родени за ченгета

— Хей, Мейс! Това ти ли си?

Тя рязко се завъртя на седалката.

Към нея крачеше нисък и слаб като вейка мъж с бръсната глава. Беше обут в маратонки на „Леброн Джеймс“ за двеста долара.

— Еди?

Мъжът се приближи и огледа мотоциклета.

— Готин е, мамка му! — рече той. — Чух, че са те вкарали на топло.

— Излязох.

— Кога?

— Преди около пет секунди.

— Гадно е в пандиза, а? — ухили се Еди.

— Така е. Но бях там само две години. Аз съм дребна риба и нямах нищо общо с истинските пандизчии.

— Малкото ми братче е вътре вече десет години, а е само на двайсет и пет. Нямаме връзки в съда за намаляване на присъдата. — Еди замълча за момент и гордо добави: — Не му е лесно.

— Колко души е убил?

— Двама. Но и двамата си го просеха.

— Сигурно — кимна Мейс. — На мен двете години ми бяха повече от достатъчни.

Той погали лъскавия резервоар на дукатито и се ухили, разкривайки два реда безупречно бели зъби. Вероятно ги е получил на бартер срещу дрога, рече си Мейс. Тук не беше разумно да се разговаря с ченгета, дори и бивши. Но Еди беше дребен измамник и бандит, готов на всичко, за да изкара някой долар. Не беше особено умен, а и нямаше връзки и протекции. Най-тежките му закононарушения се изчерпваха с продажба на трева, някоя и друга доза кокаин или шепа крадени хапчета оксиконтин. Истинските играчи го знаеха. И бяха сигурни, че Еди не разполага с информация за тях, която би могъл да продаде на ченгетата. Но въпреки това Мейс се изненада, че все още е жив. По тези места тъпите и слабите не оцеляваха дълго. Системата ги ликвидираше бързо и ефикасно. Може би Еди все пак се ползваше с нечии протекции, което да го направи полезен, помисли си тя.

— Кварталът си е все същият, а? — подхвърли тя.

— Някои неща никога не се променят, Мейс. Хората се раждат и умират, нали знаеш?

— Знам, че някой ме прецака.

Усмивката на Еди се стопи.

— Не знам нищо за това — отсече той.

— Но може би познаваш някой, който знае.

— Вече си навън, момиче. Няма смисъл да гледаш в огледалото за обратно виждане. Със сигурност ще забележиш нещо неприятно. Освен това хората на сестра ти вече бяха тук и ровиха навсякъде. Няма и седмица оттогава.

— Така ли? И какво правеха?

— Задаваха въпроси, както си му е редът. „От местопрестъплението“, нали знаеш? Това му е хубавото да си имаш полицейски шеф в семейството — „студените“ досиета никога не изстиват напълно. Но бас държа, че е нагазила в лайната. Не всеки си пада по парадните униформи в синьо.

— Какви лайна?

— Откъде да знам, по дяволите? Аз съм си тук, на улицата, за да изкарам нещо.

— Разпитваха ли те нейните хора?

— Казах им истината — кимна Еди. — Не знам нищо за никого. — Отново погали лъскавия резервоар. — Хей, ще ми дадеш ли да направя едно кръгче?

Тя отмести ръката му.

— Сещам се за една стара поговорка, Еди. За да продължиш напред, трябва да се върнеш назад.

— Тоя, дето я е измислил, не е тукашен.

Мейс огледа якето на Еди. Левият му край беше провиснал от тежестта на нещо, което лежеше в джоба му, и той напразно се опитваше да го прикрие с лакът.

— Ще ти дам един съвет, приятел — каза тя. — Ако искаш ченгетата да не те спипат с незаконен патлак, трябва да се научиш да ходиш изправен, с отпуснати ръце.

Еди сведе очи към издутия си джоб, после вдигна глава и се ухили.

— На такова място човек трябва да се пази, Мейс.

— Обади ми се, ако научиш нещо.

— Дадено — кимна Еди.

Мейс натисна стартера и насочи машината към вътрешността на квартала, привличайки погледите на хората, седнали на миниатюрните си веранди, надзъртащи през прозорците или събрани на групички по ъглите. Обикновено надничаха от убежищата си само когато любопитството им бе привлечено от поредния вой на сирени.

Тя не предприе обиколката само за да отпразнува свободата си, а по-скоро да покаже на определени хора, че не само е оцеляла в затвора, но и отново се връща на познатата територия, макар и без значка и оръжие, лишена от подкрепата на полицията.

Но чутото от Еди беше обезпокоително. Бет беше продължила разследването на случая дълго след влизането й в затвора, отделяйки за тази задача част от подчинените си, които и бездруго не достигаха. Мейс познаваше лично няколко души в управлението, които биха я атакували за това решение. Сестра й беше направила предостатъчно за нея.

Най-после реши да сложи край на обиколката си и обърна мотоциклета. Един от полицаите пред къщата й махна да спре. Тя натисна спирачките и вдигна визьора на каската си.