Дейвид Балдачи - Родени за ченгета

Мейс знаеше, че във Вашингтон има квартали, където човек може се чувства спокоен и сигурен като в неделя следобед пред методистката църква в центъра на някое градче в Южен Канзас. Но имаше и такива, само на една пряка встрани, където е най-добре да носиш бронежилетка. А тя предпочиташе да бъде именно там — да се изправи срещу куршумите, а не да бяга от тях. Също като сестра си.

Когато се отвори свободно място в Отдела за борба с наркотиците и за специални разследвания, Мейс изпълняваше поредната си оперативна задача, но въпреки това не пропусна да подаде молба. Притежаваше отлична атестация за извършени арести, никога не беше закъснявала или отсъствала от работа. Ръководството беше впечатлено и не се поколеба да я назначи. До този момент беше работила в Мобилната група за борба с порока, по-късно преименувана на Отряд за специални задачи, което не звучеше особено впечатляващо.

Мейс започна новата работа като цивилен агент за бързи операции, което в най-общи линии означаваше, че трябва да обикаля района и да арестува всеки наркодилър, който попаднеше пред очите й. В някои части на Вашингтон те бяха толкова много, че нямаше как да ги пропусне. Възпираше я единствено обемът на докладите, които трябваше да пише, а също и явяванията й в съда.

Тя преследваше най-безмилостно уличните дилъри, които правеха по два бона на ден от ръчната продажба на дрога. Разбира се, те бяха дребни риби, но в много случаи убиваха хора. След тях идваха „люспите“, които предлагаха както единични дози, така и билети за нелегалната лотария. Те държаха в шепа или доза, или билет, а движението на ръката беше практически едно и също. В района на Мейс се продаваха много билети. Не след дълго тя се усъвършенства дотам, че само от помръдването на показалеца на съответната „люспа“ познаваше какво крие в шепата си. По-късно я прехвърлиха като агент под прикритие в Шести и Седми район — истинския ад на дрогата и убийствата. Там започнаха и проблемите й, които в крайна сметка отнеха две години от живота й.

Залепена за мощната машина, Мейс летеше по улиците, опиянена от свободата след двайсет и четири месеца между стените на затвора. Косата й се вееше изпод каската. Напуснала сигурността и спокойствието, които царяха около къщата на сестра й, тя прекоси няколко сравнително благоприлични квартала и се озова в район, който все още не можеше да бъде поделен между ченгетата и бандитите. След още няколко пресечки навлезе в зона, която не можеше да се нарече дори плацдарм за силите на реда.

Това беше Шести район, или 6Д според жаргона на общинската полиция. Ако й бяха давали по сто долара на всеки ненормалник, който тичаше посред нощ гол по улицата, днес Мейс нямаше да се тревожи за изгубените си пенсионни вноски. В някои части на 6Д можеха да се видят изоставени и порутени сгради, пред които бяха зарязани ограбени и потрошени коли. Нощем тук ставаше нещо нередно буквално на всеки ъгъл, а свистящите куршуми бяха не по-малко от комарите. Почтените граждани, които си вадеха хляба с честен труд — а такива бяха повечето от обитателите на 6Д — просто си седяха кротко у дома.

Дори през деня хората по улиците бяха малко и непрекъснато се озъртаха. Сякаш очакваха във въздуха да бръмне поредната оса, изстреляна от някой никелиран Глок с изтрит сериен номер или друго нерегистрирано оръжие, попаднало в ръцете на хлапак, който търси първата си жертва. Дори въздухът вонеше някак особено, а слънчевите лъчи отскачаха от облаците на безнадеждността, плътни като въглеродните емисии, които изяждаха последните остатъци озон.

Мейс укроти дукатито и започна да оглежда лицата на редките минувачи. Средностатистическият брой на убийствата във Вашингтон беше далеч от бума в края на 80-те и началото на 90-те години, когато млади наркобосове от ерата на кокаина упражняваха властта си с безогледен терор. Тогава падаше поне по един труп на ден, триста шейсет и пет дни в годината.

Днес положението бе малко по-различно, но все пак около двеста млади афроамериканци годишно се нуждаеха от заключението на съдебния лекар, удостоверяващ причините за смъртта им. Това означаваше, че районът далеч не се е освободил от насилието. Местните жители продължаваха да жадуват за уважение, което можеше да се получи единствено чрез 9-милиметрови муниции. И вероятно бяха прави.

Мейс спря, свали каската и разтърси глава, за да прогони статичното електричество от косите си. По принцип появата й тук на мощен мотоциклет беше доста лекомислена постъпка, независимо дали бе ден или нощ. Особено пък когато имаш бял цвят на кожата и не носиш оръжие. Но не се случи нищо. Никой не я погледна, никой не се доближи до нея. Вероятно бяха преценили, че сама жена на дукати, и то с различен цвят на кожата, със сигурност е някаква психарка, която като нищо може да се самовзриви като опасаните с експлозиви откачалки, за които постоянно съобщаваха в новините.