Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Опишете ми хеликоптерите — помолих я аз. Сърцето ми заби като парен чук. — Моля ви!

— О, господи! — промълви тя. — Първо три хеликоптера на полицията, а после тези на медиите. Летяха като ято стършели.

— Да е имало случайно един малък, бял сред тях? Като водно конче?

Тя се изненада.

— Спомням си, че видях един такъв. Помислих, че е някой, който е любопитен да разбере какво става.

С Луси излетяхме от Уардс Айланд при горещ вятър и ниско атмосферно налягане. Летяхме над Ийст Ривър и продължихме през въздушното пространство клас Б на „Ла Гуардия“, където кацнахме само за да заредим с гориво и да си купим кифли със сирене и газирана вода от уличен автомат. Трябваше да се обадя в университета на Северна Каролина в Уилмингтън. Този път ме свързаха със завеждащата студентските дела. Реших, че това е добър признак.

— Разбирам, че трябва да вземете предпазни мерки — казах й аз от телефонната будка при портала за записване на посетители, — но ви моля да помислите пак. Още двама души бяха убити след Клер Роули.

Настъпи продължително мълчание.

Накрая доктор Крис Бут каза:

— Можете ли да дойдете лично?

— Точно това смятах да направя — отговорих аз.

— Добре тогава.

След това се обадих на Тиюн Макгъвърн да й кажа какво съм свършила.

— Мисля, че Кари е избягала от „Кърби“ със същия бял хеликоптер „Швайцър“, който видяхме да лети над фермата на Кенет Спаркс, когато работехме там — обясних аз.

— Но нима Кари може да кара хеликоптер? — чух смутения глас на Макгъвърн.

— Не, не. Кара го човекът, който е с нея. Той е пилотът. Този, който й е помогнал да избяга и да извърши всичко това. Първите две престъпления са били за загрявка. Тези в Балтимор и Венис Бийч. И можеше никога да не докажем кой ги е извършил, Тиюн. Мисля, че Кари е чакала да се намесим. Чакала е до инцидента в Уорънтън.

— Значи мислиш, че Спаркс е бил заплануваната цел — заяви тя, след като помисли.

— За да привлече вниманието ни. И да е сигурна, че ще отидем там.

— А каква е ролята на Клер Роули в цялата история?

— Това отивам да разбера в Уилмингтън. Струва ми се, че тя е донякъде ключът към загадката. И връзката с пилота. Който и да е той. А Кари вероятно знае, че ще се сетя за това и ме чака.

— Значи мислиш, че е там?

— О, да! Уверена съм в това. Тя е очаквала, че Бентън ще отиде във Филаделфия и той е отишъл. Сега очаква аз и Луси да отидем в Уилмингтън. Наясно е как мислим, как действаме. Знае за нас най-малко толкова, колкото и ние за нея.

— Значи сте следващите й обекти?

При тази мисъл като че ме поляха със студена вода.

— Заплануваните обекти.

— Не можем да поемем никакъв риск, Кей. Ще бъдем там, като кацнете. В университета сигурно има игрище. Ще го уредим съвсем дискретно. Като слезете някъде да заредите с гориво или за нещо друго, звънни ми по пейджъра. Веднага ще измислим нещо.

— Не бива да се издавате, че сте там. Това ще провали всичко.

— Имай ми доверие. Тя няма да разбере — увери ме Макгъвърн.

Излетяхме от „Ла Гуардия“, заредени с достатъчно гориво. Очакваше ни дълъг полет. Три часа в хеликоптер беше винаги изпитание за мен. От тежестта на слушалките, шума и вибрациите ми пламваше главата, а коленете ми се разтреперваха. След пътуване повече от четири часа обикновено получавах силно главоболие. Имахме късмет, че вятърът беше попътен и въпреки че летяхме със скорост сто и десет възли в час, Сателитната ориентираща система показваше, че такава скорост се равнява на сто и двадесет на земята.

Луси ме накара пак да поема управлението. Сега се справях по-лесно с уредите и не насилвах нещата. Когато отвесно издигащите се потоци от топъл въздух и ветрове ни раздрусваха като ядосана майка, ги оставях да ни носят по течението. Да се опитваш да избягваш внезапните пориви на вятъра и движението на въздуха нагоре, само влошава нещата. Научих се да следя дали прелитат птици и от време на време забелязвах някой самолет едновременно с Луси.

Часовете се точеха монотонно и банално, докато завихме по поречието на река Делауер, а след това към Източния бряг. Заредихме пак с гориво близо до Солсбъри, Мериленд, където използвах тоалетната и изпих една кока-кола, после продължихме да летим над Северна Каролина, където свиневъдните ферми загрозяваха пейзажа с дългите си алуминиеви покриви и тесните си канали за пречистване на отпадни води, които изглеждаха кървавочервени. Навлязохме във въздушното пространство на Уилмингтън към два часа следобед. Нервите ми се изопнаха, като си представих какво може да ни очаква там.