Патриша Корнуел - Крадци на лица

Хеликоптерът кацна меко и Луси нагласи регулатора за горивото на нулево положение. Трябваше да изчака цели две минути, за да изключи и двигателя. Перките забавено се въртяха като превъртащи се стрелки на часовник. Пациентите и болничният персонал бяха вперили очи в нас. Някои от тях стояха напълно неподвижни, с безизразно втренчени очи, други гледаха апатично, подпрели се на оградите, трети се движеха с отривисти движения, забили очи в земята. Някакъв старец, който си свиваше цигара, ни махна с ръка, жена с ролки на главата измърмори нещо, а млад мъж със слушалки на ушите започна да прикляква на алеята под звуците на някакъв ритъм, изглежда, в наша чест.

Луси вдигна нагоре лоста на регулатора и спря главния ротор, после изключи уредите. Когато перките престанаха да се въртят и тръгнахме да слизаме, някаква жена се отдели от насъбралата се тълпа душевноболни и онези, които се грижеха за тях. Беше облечена в елегантен костюм въпреки горещината.

Косите й бяха къси, прическата модерна. Още преди да ми се представи, разбрах, че това е доктор Лидия Енсър. Изглежда, че и тя ме позна, защото първо подаде ръка на мен, после на Луси.

— Трябва да ви кажа, че предизвикахте голямо вълнение — заяви тя и се усмихна.

— Извинявайте — отговорих аз.

— Не се безпокойте.

— Ще остана при хеликоптера — каза Луси.

— Налага ли се?

— Налага се — отговори тя, като оглеждаше неспокойната тълпа. — Повечето от тези хора са приходящи пациенти и посещават психиатричния център ей там. — Доктор Енсър посочи другата висока сграда. — И „Дома Одисей“.

Тя кимна с глава към една по-малка тухлена сграда извън „Кърби“, където, доколкото разбрах, имаше градина, тенискорт, покрит с напукан асфалт, с провиснала скъсана мрежа.

— Наркотици, наркотици и пак наркотици — добави тя. — Ходят там на консултации, а ги залавяме, че си свиват цигари с марихуана, като излизат.

— Ще се върна след малко — каза Луси. — Отивам да налея гориво и се връщам — добави тя, като се обърна към мен.

— Предпочитам да почакаш — помолих я аз.

Тръгнахме с доктор Енсър към „Кърби“. Очите на болните се взираха в нас, а в тях се четеше мъка и омраза. Един мъж със сплъстена от мръсотия брада се провикна след нас, че иска да се разходи с хеликоптера, като сочеше с жестове към небето, размахваше ръце, сякаш пляска с криле, и подскачаше на един крак. Съсипани лица, като че витаещи в други светове, безизразни или изпълнени с горчиво презрение към хора като нас, които не бяха пристрастени към наркотиците, нито обсебени от лудост. Ние бяхме привилегированите. Ние бяхме живите. Ние бяхме като богове за тях, безпомощните да направят нещо друго, освен да се самоунищожават или да убиват. Завиждаха ни, че когато пожелаем, можем да си отидем вкъщи.

Фасадата на Съдебномедицинския психиатричен център „Кърби“ беше безлична като тази на всички щатски институции, боядисана в същия зеленикавосин цвят като пешеходното мостче над реката.

Завихме с доктор Енсър зад ъгъла и тя натисна някакво копче на стената.

— Елате при домофона — каза нечий рязък глас, подобен на този на Магьосникът от Оз.

Тя се запъти натам и каза:

— Доктор Енсър.

— Да, госпожо. — Гласът стана човешки. — Заповядайте, влезте.

Входът за „Кърби“ бе типичен за държавните затвори с неговите автоматично затварящи се врати, които никога не можеха да се отварят по две едновременно, с накачени предупредителни надписи за забранени неща като оръжия, експлозиви, амуниции, алкохол или предмети, направени от стъкло. Колкото и упорито да се противопоставяха на това политици, здравни работници и членове на Американския съюз за граждански права, това не беше болница, а затвор. Пациентите бяха жестоки престъпници, държани под строга охрана, тъй като бяха изнасилвали и пребивали себеподобните си. Изпозастреляли бяха семействата си, изгаряли майките си, изкормвали съседите си или насичали любовниците си на парчета. Те бяха чудовища, превърнали се в знаменитости като Робърт Чейбърс, прославил се като убиеца „юпи“ 40 40 Юпи — млад градски интелектуалец с добре платена работа. — Б.пр. , или Ракович, убил приятелката си, сготвил ядене от нея и го предлагал на хората по улицата, или като Кари Гретхен, най-лошата от всички тях.

Вратата с решетки, боядисана в зеленикавосин цвят, се отвори с изщракване, а надзирателите със сините си униформи бяха много любезни с доктор Енсър, а също и с мен, след като стана ясно, че съм неин гост. Въпреки това ни накараха да минем през детектора за метал, а чантите ми бяха внимателно претърсени. Бях много притеснена, когато ми напомниха, че тук може да се влиза само с една доза от някое лекарство, а аз имах достатъчно „Мотрин“, „Имодиум“, „Тъмс“ и аспирин да обслужа цяло болнично отделение.