Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

Но пък и Таня беше права — нашата женска хубост нямаше да е вечна, а аз очевидно се бях заседяла при Аркаша. Душата ми жадуваше нещо друго. И затова вече втори ден си мислех за Дима — не че си мечтаех за него, а просто така — няма–няма, но току си спомня за него и се усмихна.

В понеделник той ми се обади в училището. И започна объркано да говори:

— Лада Юриевна, аз съм Дима, запознахме се с вас в четвъртък, бензинът ви беше свършил.

— Дима — разсмях се аз. — Наистина ли си мислиш, че съм те забравила? Откъде се обаждаш? След час свършвам работа, искаш ли да ме посрещнеш?

— Разбира се! — А в гласа му прозвуча такава радост, че можеше да умили всеки.

Той дойде с една яркочервена кола. В живота си не бях виждала нищо подобно.

— Да не би сам да си я сглобил? — възкликнах аз.

— Сам я сглобих — дори се изчерви от неудобство Дима.

— Направо страх да те хване да се возиш с такава хубава кола. — Хвалех автомобила и Дима с разнежен поглед, а той се смущаваше и явно не знаеше какво да ме прави. Наложи ми се да му се притека на помощ.

— Дима, извинявай, ама съм гладна като вълк. Искаш ли да се отбием някъде и да хапнем нещо.

Отидохме в един ресторант, настанихме се, гледахме се един друг и разговаряхме. Бях принудена да призная пред себе си, че Дима ми харесваше. У него имаше нещо особено, от което сърцето ми сладко се свиваше, а душата ми пееше, А пък той все ми повтаряше „вие“ та „вие“.

— Дима — казах, — как мислиш, много ли съм стара?

— Не — изплаши се той.

— А защо непрекъснато ми говориш на „ви“?

Той се усмихна.

— Не зная. Вие… ти… си като кралица… мислех, че такива жени има само по филмите.

— Всичко е от дрехите. Ако ме видиш по халат, ще ти се сторя толкова невзрачна, че дори ще те досмешее.

— Невзрачна ли? — усмихна се той. — Тази дума не е подходяща за теб.

На другия ден отново се срещнахме, докато мъжът ми беше в театъра. На мен сякаш ми бяха поникнали криле, просто да пукнеш от смях. Цяла вечер обикаляхме града с колата, бъбрехме си, аз се усмихвах и гледах загадъчно, а на сбогуване той ми стисна ръката. Беше забавно.

Докато си почивах, поразмислих малко и реших, че е време да му се покажа по халат. Обадих му се сама на служебното място. Не знаех фамилията му, но тъй като бях упорита жена, поисках да ме свържат с монтьора Дима. И те го намериха.

— Дима… — Гласът ми беше мил и меден. — … аз съм Лада. Искам да те поканя на гости. Как гледаш на това?

— Ами как да… — започна той и замлъкна насред думата. — Добре гледам на това.

— Запиши си адреса — разсмях се аз.

Вече от две години Аркаша ми беше купил един апартамент, в който се срещахме, и нямаше да е грях, ако поне веднъж го използвах за собствено удоволствие. Дима не ми зададе повече въпроси, пристигна на минутата с цветя, шампанско и бонбони. Аз го посрещнах по халат, казах му „здрасти“ и го мляснах по бузата. Той се изчерви, а ръцете му смешно се разтрепереха.

— Как ти се струвам по халат? — попитах аз, а той отвърна:

— По-хубава, отколкото във вечерна рокля.

Настанихме се край масата, пийнахме от шампанското и си побъбрихме за разни неща. Аз гледах към Дима и сърцето ми ту се блъскаше със страшна скорост в гърдите, ту замираше. Ставаше ни все по-трудно да дрънкаме глупости. Засичахме се насред думите и бързешком отмествахме погледи. Аз толкова се вълнувах, че катурнах чашата си и залях панталоните на Дима с шампанско. Скокнах и хукнах да донеса кърпа.

— Извини ме, за бога.

Той се разсмя:

— Няма нищо.

Хвана ръката ми, сърцето ми заби някъде в гърлото, погледнах го в очите и казах:

— Дима, моля те, целуни ме.

Повече не ми се наложи да го моля за нищо. Той беше възхитителен любовник — толкова нежен и страстен, че на всяка жена би й секнал дъхът. Три часа изминаха като три минути и настана време да се прибирам вкъщи. Погледнах крадешком към часовника и понечих да стана. Дима ме сграбчи за ръката и лекичко ме придърпа върху себе си.

— Лада…

Аз само се усмихнах, махнах с ръка на всичко и се притиснах към гърдите му. След един час се обадих вкъщи и установих, че мъжът ми се е прибрал от театъра.

— Валера — казах му, — отбих се тук на една вечеринка, ще позакъснея. Не се тревожи, ще ме изпратят до вкъщи.

И отново се върнах при Дима.

Късно през нощта, докато аз бързешком се обличах, той се приближи до мен изотзад, прегърна ме и тихо попита:

— Лада, нали всичко това не е просто така?

Застинах за миг, извърнах се към него и го погледнах изплашено.