Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Къде е мъжът ти?

— В театъра. Днес има премиера.

— А ти защо не си там?

— Нямам какво да облека. Имам само една прилична рокля, но от три години ходя все с нея. Хората мислят, че това е униформата ми и ме вземат за продавачка на билети.

— Тъй — каза Таня. — Стига вече си гледала само в красивата мутра на мъжа си. Край на тази работа. Време е да печелиш пари.

— Няма да стана проститутка. Гнуслива съм.

— Не ставай проститутка. Ще станеш държанка.

— Какви ги дрънкаш?

Таня запали цигара и много сериозно каза:

— Лада, познавам един мъж… Такива пари никога дори не сме и сънували. Аз дълго няма да се задържа при него, характерът ми не е такъв, не мога да въртя мъжете, а ти си желязна жена и ще го отръскаш до шушка. А пък аз ще ти помогна. Какво ще кажеш?

Вторачихме се една в друга и аз казах:

— И как ще ме тикнеш в ръцете му, глупачко? Ще идеш и ще му кажеш: „Ето ти моята приятелка, чукай я за пари“, така ли?

— Ще постъпим по-умно. Вече имам план.

— Какъв план имаш, Таня?

— Хубав план. Ще дойдеш при мен в неделя да се запознаете.

Когато в неделя видях Аркаша, направо ми се повдигна — той беше с около тридесетина години по-стар от мен, стигаше едва до ухото ми, макар че аз не бях кой знае колко висока, беше плешив, а физиономията му бе от глупава по-глупава. Аз се усмихвах, държах се скромно и проявявах интерес към Аркаша. А в кухнята прошепнах на Таня:

— Мислиш ли, че той има пари? На вид е пълен скапаняк.

— Има. Да не смяташ, че ще изпързалям собствената си приятелка?

Тримата си прекарахме много приятно и Аркаша ме хареса. После разпитал Таня за мен, а тя се направила на тъпа и с готовност му отговорила на всички въпроси. Ние не бързахме, аз не се натрапвах на Аркаша. С него се видяхме само два пъти, но той поддържаше интереса си към мен благодарение на старанията на Таня. Избрахме един ден, — когато Аркаша трябваше да отиде при нея, аз се появих един час по-рано, а Таня ми каза:

— Лада, мъжът ти е актьор и за пет години би трябвало да си научила нещо от него. Ще ревеш така, че и дърво да разчувстваш.

И аз се разревах. На външната врата се позвъни и Таня отиде да отвори, като остави вратата към стаята широко отворена. Аркаша стоеше на прага с букет в ръка, а Таня му каза:

— Извини ме, моля те, но днес не ми е до гости.

Аркаша видя как бюстът ми се тресе от горчивите ридания и се вмъкна в апартамента.

— Какво е станало? Защо плаче Лада?

Таня също изцеди една сълза.

— Върви си, Аркаша, в момента не ни е до теб. — Но в това време той вече беше влязъл в стаята.

— Лада, какво ти е?

— Остави я на мира. Сполетя я ужасно нещастие. Утре трябва да плати вноската за апартамента, събрали парите, но в тролея й откраднали портмонето. А тя се страхува да каже на мъжа си, защото половината от парите са ги взели назаем. Ох, мозъкът ми ще се пръсне. И през ум не ми минава какво можем да направим.

Аз сграбчих главата си с ръце и се разревах още по-силно, а Аркаша притисна рамо до мен.

— Лада, не плачи, аз ще ти помогна. Ще ти дам пари.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш, а? — занарежда Таня. — Как ще ти ги върне, какво ще каже на мъжа си?

А пък Аркашка ме галеше по коляното и много нежно ми говореше:

— Ще се разберем нещо, Лада, ще се разберем.

На другия ден той дойде при мен в училището. Цяла нощ бях чела книга в кухнята, за да имам възможно най-смачкан вид на сутринта. Излязох от учителската стая, отпуснала глава настрани и свела очи, а той ми подаде един плик.

— Ето, Лада.

Взех го с трепереща ръка и казах:

— Благодаря, Аркадий Викторович.

След една седмица той ме покани на вилата си. Отидох. Аркаша поиска доста неща срещу парите, които ми беше дал, а аз се постарах и го ощастливих, доколкото можах. Ала и много бързо му хванах цаката. Не мина и месец, а аз вече въртях Аркаша както си исках. Той беше алчен човек, но пък не можеше да устои на напора ми. Започна да се интересува от апартамента ми. По това време вече бе станало ясно, че Аркаша не можеше да диша без мен и че беше хлътнал до уши и аз му казах истината. Той поклати глава, посмя се и ме похвали:

— Хубаво е, че не лъжеш.

Аркаша бързо преуспяваше, а заедно с него — и аз. Ако нещо не ми харесваше, го заплашвах, че ще го пратя по дяволите. Отначало той се страхуваше, но сетне разбра, че обичам парите до умопомрачение и че няма къде да се дяна от него. Затова се успокои, ревнуваше ме по-скоро от приличие и колкото и да е странно, ми вярваше. Аз също свикнах с Аркаша. Макар потните му длани да ми бяха противни, все пак той беше скъпо за мен същество, с него имахме общи интереси и по своеобразен начин дори го обичах.