Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Глупчо, наистина ли не виждаш, че не е?

— Обичам те — прошепна тихо той и аз също му казах „обичам те“. Че защо пък да не му го кажа?

Положихме огромни усилия, за да се разделим, седяхме два часа в колата пред моя блок, поне на двадесет пъти си вземахме довиждане и отново отлагахме раздялата за още пет минути.

През целия следващ ден ме тресе любовна треска и аз се втурвах към телефона като гладно куче към кокал, а колегите ми ме гледаха с подозрение.

Дима се обади в три часа, когато на мен вече ръцете ми трепереха от нетърпение.

— Дима — изчуруликах аз едва чуто и само дето не се разревах.

— Лада — каза той, а гласът му трепереше. — След малко идвам. Чуваш ли ме?

— Да — отвърнах аз, грабнах коженото си палто и излязох на бегом от училището.

Той пристигна след две минути, но след това не помня как се озовахме в апартамента…

И се започна… Вече не можех да мисля за нищо друго, освен за Дима.

— Като отвързана си — подхилна се Таня. — Видя ли докъде се докара с твоите скрупули. Скъсвай с него, че Аркаша ще вземе да научи и на твоя тъпкач като нищо ще му откъснат главата, че и ти ще пострадаш.

— Няма да научи — намръщих се аз.

— Ти не си хитър човек. Защо се мъкнеш с този хлапак из града? Навсякъде е пълно с познати, ще те наклепят на татенцето и няма да успееш да мигнеш дори.

— Не викай дявола — ядосах се аз, тъй като Таня, разбира се, беше права.

— Знаеш ли какво, Лада, ти си умна жена, но си много чувствителна. Затова изобщо не бива да се влюбваш. Ще закъсаш.

Аз само махнах с ръка.

Изминаха две седмици. Дима както винаги ме посрещна от работа и ние потеглихме към апартамента. Всичко си вървеше по обичайния начин и нищо не предвещаваше бурята, докато той най-неочаквано не ме попита:

— На кого е този апартамент?

— Мой — отвърнах аз с леко запъване.

— Но нали ти не живееш тук?

Не ми се щеше да лъжа Дима, затова помислих малко и му казах истината:

— Нали ти споменах за баща си… Нямам никакъв баща, имам любовник… който е богат.

Казах това и тутакси горчиво съжалих. Лицето на Дима се покри с петна и той целият се разтресе.

— Ти, ти… — Дима започна да се задъхва и не можеше да произнесе нито дума.

Аз се разревах, след което красноречиво и жалостиво му разказах историята на своя живот, а той се въсеше и хапеше устни. През този ден се разделихме някак хладно и аз се съсипах от нерви. Но на другия ден той все пак ми се обади и на сърцето ми олекна, само че не задълго. Дима стана замислен и странен, а в очите му се четеше мъка. Месец след първата ни среща той каза:

— Лада, аз не съм глупак и разбирам всичко… Казано накратко, имам възможност да спечеля добри пари… Не ми се щеше да правя това, в смисъл че ми се искаше да постигна всичко сам… абе говоря глупости… Ако имам пари, ще го зарежеш ли?

Прецених, че няма пречки да се разплача, и се разплаках.

— Нищо не си разбрал — ридаех аз. — Аз те обичам, много те обичам.

Дима стоеше на колене, целуваше ръцете ми и само дето не плачеше заедно с мен.

— Лада, мила моя, просто искам всичко при нас да бъде истинско, искам да се оженя за теб.

Тази идея не ми хареса.

— Дима, ама аз съм по-голяма от теб с пет години!

— И какво от това? Майка ми е по-голяма от баща ми с три години. Много важно! По-добре кажи дали ме обичаш?

— Обичам те.

А след още една седмица, докато лежахме един до друг, Дима каза:

— Затвори си очите.

— Защо? — изненадах се аз.

— Много си любопитна.

А когато отворих очи, върху корема ми имаше един голям изумруд в обков на дълго синджирче. Първо ахнах, а сетне се изплаших.

— Откъде го взе? — нахвърлих се върху Дима.

— Купих го — сви рамене той.

— Купил си го? — Аз скочих от леглото. — Откъде имаш пари?

— Спечелих ги.

— Къде, къде би могъл да спечелиш толкова пари?

Бях ядосана не на шега. Отначало Дима отказваше да ми обясни, а сетне ми разказа една объркана история за някакъв човек, чиято смачкана кола се наложило спешно да ремонтира. Историята звучеше подозрително.

— Дима — казах строго аз, — не се забърквай в нищо.

Той се засмя, погали гърдите ми и попита:

— Обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам.

— Ще го зарежеш ли?

— Ще го зарежа, само не върши глупости.

Както Аркаша обеща, аз получих колата на двадесет и трети февруари. Трябваше да му благодаря, затова тръгнах към кантората му. Наричаха „кантората“ един ресторант с идиотското наименование „Ну, погоди!“. Аркаша сам беше измислил това име на заведението си и много се гордееше с него. Ресторантът беше неговият легален бизнес и му носеше значителни доходи. Тук Аркаша прекарваше по-голямата част от безценното си време, тук градеше своите замисли и оттук умело нанасяше вреди на останалата част от човечеството.