Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Престани — казах аз. — Ти си имаш мъже, а пък аз си имам пари.

Изведнъж Таня се засуети.

— Ще ме закараш ли до вкъщи? Притесних се нещо. Ама наистина, да не вземат да ме ограбят? — Колкото да вехнеше и съхнеше по мъжете, Таня обичаше не по-малко от тях и вещите си.

— Ще те закарам — разсмях се аз.

В колата Таня отново започна да ми досажда:

— Ти не обичаш мъжа си, Аркаша едва го понасяш… Да беше се омъжила за някой свестен човек, та да родиш и едно дете.

— Остави ме на мира, Таня, ти си роди дете. Само дете ми липсва…

— Да бе, аз вече родих едно…

Бившият мъж на Таня беше алкохолик, детето им боледуваше от синдрома на Даун и вече дори не разпознаваше Таня, но на нея й беше мъчно за него и тя редовно го посещаваше в болницата. Когато спряхме пред нейния блок, Таня тежко въздъхна:

— Направо ме е страх да се прибера. Бива си те да разваляш настроението на хората.

— Стига де, върви, всичките ти вещи са на мястото си.

Потеглих към къщи, размишлявайки върху думите на Таня. И мъжа си отдавна вече не обичах, и Аркаша ми беше омръзнал, и направо се гърчех от жажда да трупам пари. Любовта между мен и парите започна отдавна и в началото беше несполучлива. Родителите ми живееха скромно, а аз винаги си бях мечтала за по-добър живот, но от младежка глупост направих грешка и се омъжих за актьор. И нямаше да има нищо лошо, ако само се бях омъжила, но на това отгоре взех, че се влюбих в него като мартенска котка.

Тогава бях на деветнадесет години и следвах в Педагогическия институт, а Валера, който току-що бе завършил театралната академия, пристигна в нашия град заедно със своя курс и дипломния си спектакъл „Моят скъп приятел“. Той играеше Жорж Дюруа и беше толкова добър, красив и съкрушително нахален, че направо ми секваше дъхът. След представлението се затътрих при него с цветя и се тътрих така, докато той не съзря и не осмисли простата истина, че на света няма по-хубава от мен. След месец ми се обясни в любов, а след още три месеца се оженихме. Живеехме при родителите ми и спяхме в кухнята на едностайното ни жилище. Разполагахме с неговата нищожна заплата плюс моята стипендия. И тогава ни предложиха да купим апартамент. Взехме пари назаем. Блъскахме като луди. Валера обикаляше селските клубове, вечер аз миех пода на една поликлиника и въпреки това средствата пак не ни стигаха за нищо. Купихме апартамента, но се появи нов проблем — нямахме мебели. Отново натрупахме дългове. Аз кърпех чорапи и ревях. Давах уроци на толкова много ученици, че започна да ми се повдига дори и от хубавата музика. В същото време забременях. Валера се хвана за главата.

— Лада, как ще се справим с детето? Как ще живеем само с моята заплата?

Решихме да изчакаме малко. Аз се давех в сълзи, но въпреки това постъпих в болницата. Но не това ме довърши. Веднъж на връщане от работа се качих в тролея, макар да нямах пукната копейка, а в портмонето ми да се мъдреше само моят ключ. Но бях страшно уморена, гърбът ми изтръпваше от болка и аз реших да рискувам. И в този момент като напук се появи контрольор, а в тролея имаше само десетина души. Кръвта ми нахлу в лицето, стоях ни жива, ни умряла, а до мен бе застанал един мъж — млад, горе-долу на моята възраст, елегантно облечен, на ръката си носеше пръстен, който тежеше поне петнадесет грама, а устните му презрително се кривяха. Той ме погледна, купи един билет и ми го подаде. Взех го. На спирката изхвърчах от тролея, а той слезе след мен и ми подвикна:

— Ей, чакай малко! — И тръгна насреща ми с небрежна походка. А пък аз сякаш бях откачила.

— Гадняр! — разкрещях се. — Гадняр.

И хукнах към къщи, размазвах сълзите по бузите си, тресях се и се мразех. Повече не можех да мисля за нищо друго, освен за пари. А пари нямаше.

Пръв не издържа Валера. Ходеше измъчен, нервен, ядосан, а сетне отведнъж се промени, стана мил и взе да ми вика Ладенце, та Ладенце. А аз се мъчех да отгатна какво се е случило, докато Таня не ми отвори очите.

— Хванал си е любовница, търговка. По-стара е от него със сто години. Кара колата й с пълномощно, а тя го посреща след представленията и го води на ресторант. Добре се е уредил човекът.

Отидох да видя търговката. Появи се една жена на около четиридесет и пет години, дебела, грозна, с подпухнало лице и торбички под очите, която явно дори на младини не беше блестяла с красота, а пък сега природата изобщо не й бе оставила нищо от благините си. Но палтото й беше висша класа, ботушите й — също, и тя тропкаше с въпросните ботуши към собственото си „Жигули“. Отново се разревах, дори не от обида, а от съжаление към Валера, питайки се какво ли му е да спи с такава жаба. Пари… Ах, как ми се искаше да имам пари! Чудех се как да ги спечеля, премислях нещата и така, и иначе, но нищо не излизаше. Не поглеждах към чужди мъже, защото бях възпитана другояче, омъжих се девствена и се срамувах да изневерявам на Валера, макар той да си го заслужаваше. После чествахме рождения ми ден, профуквайки цялата ми заплата, а на другия ден дойде Таня.