Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Сега успокои ли се? — развесели се той.

— Не зная — признах си честно и добавих с известно съмнение: — Дали пък аз да не дойда да поработя малко при теб?

— Това е добра идея — подсмихна се Лома. — Можеш да поработиш още сега. — Той стана, подхвана ме под мишниците и ме повлече от кухнята. Започнах да пищя и да ритам с крака. Общо взето мъжът ми беше доволен, благодушен и дори щастлив, затова, когато след известно време погледна отражението си в огледалото, само подсвирна и рече: — Заслужаваш да те убия, честна дума… И как ще ходя сега с тази синина?

— Никъде няма да ходиш — смръщих вежди аз. — Ще си седиш вкъщи, докато ти се избистри мозъкът. Трябва да ми благодариш, че се отърва с толкова малко, следващия път ще ти издера очите и Роки ще те разхожда с каишка.

— Кажи поне защо ще ми ги издереш? — въздъхна Лома. — Нали хиляди пъти съм ти казвал, че не ми трябва никой, ама ти си глупава жена. Обичам теб, а пък останалите, ако ще да пукнат още утре всичките наведнъж… Ама че работа, жена ми ме наби. — Лома разтърси буйната си глава и се изсмя.

Аз се засрамих и реших да го утеша.

— Радвам се, че имаш синина под окото. Ще си останеш малко вкъщи заедно с мен. Ще заключим вратата и няма да пускаме никого.

Казано накратко, постигнах целта си и на презентацията отидохме само двете с Таня. Петнадесет минути преди да тръгнем, Лома заподозря нещо, започна да разпитва кой ще бъде там, защо съм се издокарала така, защо ми блестят очите, защо съм се разбързала толкова и че ако научи нещо… Ние не го изслушахме докрай и прикривайки се като с щит зад Костя, който беше дошъл да ни вземе, хукнахме към колата. Мъжлето ми излезе пред входната врата и изкрещя:

— Костя, не ги изпускай от очи…

Вече слушахме четвъртата реч, застанали на широкото стълбище в новата сграда на Центъра. Ораторите изобщо не бързаха и сякаш се състезаваха кой ще говори по-дълго. А освен това времето не беше благосклонно. Усмивките бяха застинали върху устните на присъстващите като залепени и изобщо видът им беше доста кисел.

— Де да имаше по сто грама водка — прошепна Таня. Точно се канех да кимна в знак на съгласие, когато видях Лома или по-точно — колата му. Той излезе от пресечката и сега се опитваше да паркира някъде. Прилоша ми, косата на врата ми сякаш се изправи, а в главата ми настойчиво пулсираше една мисъл: „Не бива да му позволявам да излезе от колата“. Ораторът свърши речта си, разнесоха се нестройни аплодисменти и аз тръгнах надолу.

Впоследствие трябваше да призная, че глупавата ревност на Лома ми спаси живота. Хукнах към мъжа си и в същия миг директорът на една банка, който също имаше дял в Центъра и стоеше на стъпалото зад мен, получи куршум в гърдите. Първо изкрещя Таня, а сетне — всички останали, и се започна нещо неописуемо, но на мен не ми беше до това. Аз разблъсквах гражданите и шашардисаната охрана и тичах към мъжа си. По някакво чудо той изведнъж се озова до мен и ме грабна на ръце, а охраната се строи около нас като непробиваема стена. Всички бяха нетърпимо дейни и бдителни. И ако аз бях пред припадък, то мъжът ми изглеждаше още по-зле. Той се бе вкопчил в мен с мъртва хватка като удавник за сламка и вероятно вече за стотен път повтаряше с пребледнелите си устни:

— Господи…

— Да се махаме, да се махаме! — крещеше Таня и дърпаше Лома за ръкава. В крайна сметка ние все пак успяхме да се качим в микробуса с охраната и напуснахме Центъра, който тъй си и остана неоткрит. Всички присъстващи граждани се опитваха да направят същото. С крайчеца на окото си забелязах Астахов, който крещеше нещо и дори размахваше ръце.

Лицето на мъжа ми продължаваше да бъде бледосиво-жълто, но той вече бе в състояние да добави още няколко думи към възклицанието си „Господи“ и избърбори, виейки:

— Той можеше да те уцели…

— За какъв дявол дойде? — изръмжах аз. Нервното ми напрежение малко поспадна, но аз все така не можех да мисля. — Изплаши ме до смърт…

На това място се намеси Таня:

— Ако той не беше дошъл, сега щеше да лежиш мъртва на стълбището.

Лома застина с облещени очи, размърда пребледнелите си устни и жално каза:

— Ама нали стреляха по този… забравих му името…

— На кого му е притрябвал този? — изуми се Таня. — Стреляха по Лада и ако в този момент ти не беше дошъл, а тя най-неочаквано не беше хукнала към теб… изобщо трябва да пийна нещо…

— А защо ще стрелят по Лада? — попита Лома, като се плашеше все повече и повече.

— За две по сто… Ох, Гена, ти имаш враг, който обаче не може да се докопа до теб и затова е решил да ти навреди, като подходи по друг начин…