Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

Качихме се в колата и отидохме на гробището. Тук бяха погребани родителите на Таня и точно днес беше годишнина от смъртта на майка й. Просто съвпадение. Таня се обади на Костя.

— Ленчика умря — каза тя смирено. — След няколко часа това ще стане известно в града. Разбра ли ме?

— Лома знае ли?

— Още не знае за смъртта на конкурента си. Ти ще му съобщиш, че е изгоряла вилата на Ленчика, че там има овъглен труп и че тъй като Ленчика е изчезнал, този труп вероятно е неговият. Лома прекрасно знае какво да прави в този случай. Всички опасни са ни под око. Бъди нащрек някой да не изчезне.

— Ясно. Отивам при Лома, ще бъдем в кантората… Вие къде сте?

— На гробището, днес е годишнина от смъртта на мама и Лада дойде с мен.

Костя като че ли се изненада, но нямаше време да задава въпроси.

С Таня влязохме в къщичката на пазача, приятелката ми го поздрави и му даде пари.

— При близките си ли бяхте? — попита малко угоднически подпийналият чичко. Влечението към бутилката на такова място беше оправдано.

— Да, навестихме ги — въздъхна Таня, — поседяхме малко при тях с приятелката ми, споменахме ги.

— Тези дни разчиствах наоколо… тоест гледам да има ред.

— Благодаря.

Ние се сбогувахме и закрачихме към колата.

— Лошо, хубаво, но и това е алиби. Този тиквеник за нищо на света няма да си спомни точния час…

Вова ни чакаше в колата и нервничеше, телефонът непрекъснато звънеше, но той не се решаваше да попита кой ни издирва. Издирваше ни Лома.

— Лада, къде си?

— Връщаме се от гробището.

— Лада, Костя е при мен, казва, че Ленчика е умрял…

— Какво да се прави… Щом е умрял, значи е умрял… Ти нали знаеш какво трябва да направиш…

— Аха… а ти се прибирай вкъщи, ще изпратя някое от момчетата при теб, защото всичко се случва… Аз едва ли ще успея да се отбия.

— Няма нужда да пращаш никого. Още никой не се сеща какво точно става… Чакам те с нетърпение.

В единадесет часа вечерта се обади Астахов.

— Какво става? — попита рязко той.

— Нищо особено — уверих го аз. — До сутринта всичко ще се укроти.

Той не пожела да продължи разговора, а пък аз не се огорчих от това.

Лома се върна призори уморен, но доволен. Заедно с него дойдоха Костя и Саид. Отпразнувахме победата скромно в семеен кръг. Не пирувахме дълго, тъй като нервите ни искаха покой и на всички им се спеше. Щом останах насаме с мъжа си, го прегърнах силно и го разцелувах. Лома постъпи съвсем неочаквано — хвана ме за раменете, разтърси ме лекичко и ме погледна в очите.

— Виж какво, радост моя, на доста твои номера гледам през пръсти, но някои неща ще трябва да ги научиш веднъж завинаги. Аз не търгувам с жена си… — На това място облещих очи, а Лома продължи: — Ясно ли се изразих?

— Гена, ти си полудял…

— Може и да съм полудял. Ленчика е бил застрелян на вилата си от упор във врата. Кого е допуснал толкова близо до себе си? И какво е правил там без охрана?

— Че да не би враговете му да са малко? — опитах да се ядосам аз.

— Млъкни — каза Лома. — Ето какво мисля, скъпа моя. Той е бил на вилата си с мадама, бояли са се да не ги засекат в града и затова се е помъкнал с нея на скрито място, че и без охрана, та никой да не се раздрънка за въпросната мадама.

— Гена — изплаших се съвсем сериозно аз.

— Млъкни — повтори Лома. — Господ да те пази, ако чуя дори и една дума. Пет пари не давам за вашата Империя, ако ще трябва да търгувам за нея с жена си… Ще седиш гола между четири стени, а пък аз ще събера всички пари, които имам, и ще ги подпаля в двора, след което ще отида да слугувам на някого и да размахвам юмруци, за да ти стане още по-весело.

— Гена — изпищях аз и от страх се разплаках.

— Разбра ли всичко? — попита той. Аз кимнах. — Не чух.

— Разбрах — казах жално и протегнах ръце към любимия си да зализвам пресните му рани.

На другия ден в кантората пристигна делегация. Противно на навика си, аз отидох с мъжа си и скромно се настаних в стаята до кабинета му с намерението да чуя какво ще кажат умните хора. Правех им страхотен комплимент, като ги наричах умни. Те не бяха доловили каква е ситуацията и започнаха с претенциите си. Само след десет минути Лома вече беше изпаднал в ярост и всичко наоколо притихна. Таня седеше върху перваза на прозореца, поклащаше крака, вслушваше се в онова, което ставаше в съседната стая, и се подсмихваше. На мен ми беше жал за гласовите струни на мъжа ми и изобщо нямаше никакъв смисъл да беснее за дреболии. Появих се на вратата и тихо казах: