Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Майко мила! — каза Таня и се прекръсти. — Започваме нещо ужасно, Лада.

— Нищо, ще се справим. Нашата грижа е Ленчика, а пък Лома ще се справи с останалите. Ти трябва да си готова с всичко — с адресите, с местонахождението им в нужния момент и други такива…

— Не ме учи. Разбрах…

— Прекрасно. Схватката за трона винаги е кървава. Наближаваме финала.

— Ще кажем ли на Костя?

— Не. Ленчика е само наш проблем — твой, мой и на Вова. Е? — подсмихнах се аз.

Таня се почеса по носа, изсмя се и отвърна:

— Решено.

Срещнахме се с Ленчика в едно казино. Той беше с дама, а аз — с мъжа си. Мъжете си стиснаха ръцете и си зададоха един другиму въпроса „Как си?“. Никой от тях не се канеше сериозно да отговаря на тази глупост, затова и двамата отбиха номера с по едно „Добре“. Дамата на Ленчика беше доста смотана, а в сравнение с мен изобщо на нищо не приличаше, затова се задържах до нея. Тя беше спечелила на рулетка и глупаво се радваше. Аз пък изгубих с блуждаеща усмивка. Лома се усмихваше победоносно, докато ни сравняваше, и скоро Ленчика започна да се ядосва. И имаше защо. Гаджето му ставаше най-много за сервитьорка, макар да беше по-висока от мен с половин глава и поне с пет години по-млада. От време на време му хвърлях по едно око и го възнаграждавах с по някой по-особен поглед. В един момент приятелката му зяпна с уста от радост, че е спечелила някаква дребна сума. И стана още по-смешна. Но на Ленчика не му беше до смях. Виждаше се, че много му се иска да я удуши. Какво пък, човек трябва да си избира гаджетата много по-грижливо.

Издебнах момента, когато Лома отиде да вземе пиене, а прелестната дама продължаваше да се върти покрай рулетката, отидох при Ленчика и му се усмихнах предизвикателно.

— Страхотно изглеждаш — каза той с известна тъга и между другото добави: — Отдавна не сме се виждали…

— Все не успяваме… — На това място се усмихнах още по-широко и помолих, понижавайки глас: — Престани да ме гледаш така. Мъжът ми е ревнив.

— Страхуваш ли се от него? — подхилна се той и облиза устни.

— Страхувам се — кимнах. — Иначе отдавна щях да намеря възможност да се видя с теб.

Той вдигна глава, огледа ме внимателно и общо взето прояви жив интерес. Аз тръгнах да пресрещна мъжа си, демонстрирайки пред Ленчика пъргавата си походка. Надявах се, че има върху какво да си помисли.

Останахме в казиното доста дълго и повече не се доближихме един до друг, но си разменяхме погледи. Влагах в тях цялата си душа. Както обичаше да се изразява Таня, с тях и покойник можех да вдигна от гроба. А Ленчика още не беше покойник и както стана ясно по-късно, погледите ми го бяха разтърсили из основи.

Няколко дни поред размишлявах върху това къде ли би могла да ни събере съдбата и какво по-засукано да му кажа, когато той най-неочаквано ми се обади. Изобщо не разчитах на това и малко се смутих, с което развеселих Ленчика.

— Позна ли ме? — попита той.

— Ти си полудял — направих се на изплашена. — Ами ако слушалката беше вдигнал Лома?

— Леле, как се страхуваш от мъжа си…

— Естествено, че се страхувам…

— Винаги може да се измисли нещо — отбеляза Ленчика.

— Той никога не напуска града — отвърнах му в същия тон аз.

— Но денем рядко си остава вкъщи…

— Може и да е така и какво от това?

— Бихме могли да се срещнем и да си поговорим… за това-онова.

— Не става, теб в града и кучетата те познават, а пък хората тук са любопитни.

— Навсякъде има тихи местенца…

— Не си мисли, че това не ми е минавало през ума… но… е много опасно. Някой от охраната задължително ще издрънка. Ти и жената на Лома… Такова нещо не се пропуска… — Ленчика се засмя, а аз молех бога да прояви достатъчно глупост, за да се реши на някакво действие.

— Имам вила. Мястото е тихо и отдалечено… наоколо няма жива душа. На петнадесет километра от старото градско гробище. Ще завиеш от разклона надясно, там има едно изворче… и ще я видиш…

— Не — казах аз, губейки твърдост. — Той ще ме убие.

— Кой, Лома ли? Глупости, откъде ще разбере?

— Постоянно ми се обажда.

— Измисли нещо…

Не ми се наложи да изобразявам вълнение, тъй като наистина се вълнувах.

— Не — казах след кратък размисъл. — Извинявай, но не мога… Няма начин някой да не ни види.

— Кой ще ни види? Ще бъдем само ти и аз и няма да има никаква охрана.

— Не зная…

— Къщата е в покрайнините, заобиколена е с дъбова ограда. Не можеш да не я забележиш. Щом стигнеш дотам, ще ми свирнеш два пъти. Ще те чакам утре в дванадесет часа. Става ли?