Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

Стигнах до входа на къщата и излязох от колата, като оставих вратата й отворена. Първо, нямаше да е зле Ленчика да се убеди, че автомобилът е празен, и, второ, така на Вова щеше да му е по-лесно и нямаше да вдига излишен шум.

Чаках пред входната врата, докато той затвори портата, а когато Ленчика дойде при мен, направих крачка към него и казах:

— Не зная какво ми се иска повече — да избягам или да остана.

— Да останеш. Просто искаш да започна да те убеждавам, да те моля и други такива… така ли?

— А ти ще го направиш ли?

— Какво?

— Ще ме убеждаваш ли, ще ме молиш ли и други такива? — засмях се аз.

— Няма — изсумтя той.

— В такъв случай, да не би да съм дошла напразно?

— Ще ти хареса — заяви Ленчика и ме прегърна. Вложих в целувката цялата страст, която можах да изцедя от себе си. А за тази силна страст спомогна и фактът, че в къщата изобщо нямаше никаква охрана. Нито във вид на мутрести и готови на всичко момчета, нито във вид на последни технически достижения. Нямаше абсолютно нищо. Това беше една съвсем обикновена селска къща с висока ограда. И Ленчика бе решил да се срещне тук с мен… Човек можеше да откачи от такъв късмет…

— Покажи ми къщата — помолих, демонстрирайки известно притеснение.

— Няма кой знае какво за гледане — каза той. — Къща като къща. Тук има хубави места за риболов. И аз ги наобикалям.

— Риболов ли? — учудих се. — Не знаех, че си рибар.

— Такъв съм. А ти си моята златна рибка. С колко време разполагаш? — поинтересува се Ленчика?

— Лома ще се прибере в седем, значи в шест трябва да съм си вкъщи.

— Тогава да не си губим времето с глупости — рече той и ме хвана за ръката. Винаги се отнасях с уважение към деловите хора. И наистина нямаше смисъл да протакаме и да се туткаме.

Не знаех какво очакваше от мен Ленчика, но под напора на бурния ми темперамент той малко поизгуби обичайната си самоувереност. Нямах представа какви гаджета беше имал, но в любовта беше изкусен колкото обущар в сладкарско майсторство. В този момент аз съвсем не на място си спомних за една от приятелките му и изпуфтях наум. Общо взето, както казваше Таня, той беше мъж за три на релси. Напразно се стараех чак толкова, защото и най-малкото усилие от моя страна беше повече от достатъчно. Казано накратко, той едва ли щеше да изцеди сълза от мен поради ранната си кончина.

От известно време Ленчика вече жално скимтеше, заврял нос във възглавницата точно до ухото ми. И точно в този момент влезе Вова. Аз се изплаших, че вратата проскърца, затова започнах да стена и дори изпищях. Вова протегна ръка, а в главата ми хрумна нелепата мисъл: „Да не вземе да пречука и мене?“.

Ленчика така и не чу нищо. Вова натисна спусъка, а аз се отдръпнах и изпсувах мръсно:

— Мамка ти… Махни го от мен!

Изсулих се на килима, като се стараех да не виждам онова, което беше останало върху възглавницата. Вова облещи очи, отвори уста и се вторачи в мен с вид на селски идиот в Ермитажа.

— Какво се блещиш? — креснах. — Донеси бидона. Изгори всичко, тук е пълно с мои отпечатъци.

С огромно закъснение осъзнах, че в къщата нямаше нищо подобно на душ. В градината имаше сауна, стига да искаш. Общо взето на Вова му дойде нанагорно. Измих се надве-натри, докато той ми поливаше, облякох се набързо и тръгнах към колата. Вова се върна в къщата, натоварен с два бидона. Сетне изскочи оттам, отвори портата, а когато аз изхвърчах стремително от двора, отново я затвори.

Таня седеше на едно пънче и без да се притеснява, си гризеше ноктите. И скокна веднага щом зърна колата.

— Какво стана?

— Изпяхме му песента.

Аз се заех с външния си вид, а Таня — с номерата. Макар къщата на Ленчика да беше отдалечена, някой много любопитен би могъл да забележи колата и затова сменихме номерата й.

Докато всяка от нас се занимаваше с нещо, се появи и Вова. Той тичаше през гората, беше силно запъхтян и изобщо изглеждаше зле. Бършеше лицето си с ръце и като че ли целият се тресеше.

— Ама че си се изплашил — ядоса се Таня, — човек може да си помисли, че ти е за пръв път.

— Ако научи някой… — започна той.

— Не викай дявола. Ленчика е покойник и забрави за него. Направи ли всичко, както ти казахме?

— Направих го.

— Добре ли се разгоря?

— Много добре.

— Само съседите да не хукнат да гасят пожара — намръщих се аз.

— Едва ли. Богаташите не са на почит сред народа. Ще чакат, докато не изгори до основи. Виж, ако вятърът духне към селото, може и да го направят, но няма никакъв вятър…