Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Не се нервирай, миличък. Хората са изпаднали в голяма беда и искат да се попазарят малко.

Първото, което направиха хората, бе да се сащисат от моята поява на прага, както и от това, че Лома не ме фрасна с вратата по носа, а дойде при мен и изчурулика:

— Радост моя, скучно ли ти е? Почакай още малко…

През цялата сутрин избавях мъжа си от опасните му подозрения, като пътьом го изпълвах с увереност в моята любов към него. Лома все още се намираше под тези впечатления и беше готов да ми прости всичко на света.

Измина известно време, докато присъстващите осмислят видяното. Но то беше достатъчно, за да могат най-съобразителните от тях да разберат, че пазарлъкът няма да стане. В смисъл че нямаше какво да спазарят. И щеше да е добре, ако Лома просто от добро сърце ги пуснеше да си идат живи. Изражението върху лицата на посетителите се промени, а моето мъжле погали ръката ми и дори се разсмя. Аз си тръгнах и чух как той весело изчурулика:

— Е, какво решихте?

Не, в никакъв случай не ми беше скучно.

С Таня седяхме в сауната. Тя се бе излегнала на горния нар и току стенеше. Не издържах повече от три минути в парата, изскочих навън и се хвърлих в басейна. Приятелката ми се появи след около пет минути. Настани се близо до мен с термос в ръка и ми наля чаша чай. Не беше удобно да пиеш, докато се плацикаш във водата, затова излязох от басейна.

— Много е хубаво — поклати глава Таня.

— Да — съгласих се аз. Че беше хубаво, хубаво беше, само че Таня изглеждаше притеснена. Вгледах се в нея. Щом долови заинтересованите ми погледи, приятелката ми тежко въздъхна и каза:

— Вова ме тревожи.

— Мадама ли си е хванал? — учудих се аз.

— Не е там работата. Много се е разпасал. Май че ме шантажира по много глупав начин, но такава тенденция се очертава ясно… ще трябва да му изпеем песента.

Закашлях се и погледнах Таня.

— Но нали го обичаш?

— Обичам го, разбира се. Но, честно казано, теб обичам повече. Е, естествено и себе си… След смъртта на Ленчика Вова започна да се държи много нагло. Представи си какво ще стане, ако Лома разбере в какъв вид те е заварил в момента на трагичното произшествие. — Аз потръпнах. — Виждаш ли? — кимна Таня.

— Кого ще му изпратим? Нямаме нужда от излишни приказки…

— Сама ще се оправя с него, на семейни начала.

— Да не си мръднала? — изненадах се аз.

— Е, за това време се понаучих на някои неща… И още нещо. Престани да гълташ хапчета и роди дете на Лома. Той все поглежда с нескрита тъга към чуждите деца. Няма защо да комплексираш човека. Разбра ли?

— Остави ме на мира — махнах с ръка аз, но се замислих.

След три дни колата, в която беше Вова, се взриви във въздуха точно под прозорците на Таня. Всъщност нямаше какво да се погребва, но Таня не беше стипца и церемонията, която му направи, беше тържествена, дори бих казала, с известен шик. Хорът пееше „Вечная памят…“, а Таня се крепеше на ръцете, които я държаха за лактите. И напираше към любимия си, когото тъй и не успяха да съберат.

Гибелта на Вова беше възприета като злобно нападение на победените конкуренти. Лома повече й се изненада, отколкото да се развълнува от нея, а пък в милицията отнесоха цялата тази работа към бандитските разчиствания на сметки.

— Като че ли предчувстваше — нареждаше Таня на връщане от гробището. — Напоследък изобщо не се карахме и той все ми викаше Танюшка, та Танюшка… И ето, ох, боже мой. А пък когато излизаше, ме погледна и каза „до скоро“. Усмихна се ей така, малко особено, махна ми с ръка и тръгна… — Стонът на Таня премина в ридания, аз също избърсах очи, състрадателният Костя прегърна Таня и стисна нежната й длан, а тя доверчиво се облегна на него. От известно време те се отнасяха един към друг с видима нежност, от което следваше, че Вова бе умрял съвсем навреме, пък и според Таня Костя също трябваше да бъде държан под око. „Прекалено умен е“ — казваше неодобрително тя по негов адрес. Завидях на чуждото щастие и се притиснах до мъжа си.

Лома вечеряше и ми съобщаваше последните новини.

— Зверчето се оплаква от жена си. — Така той премина, тъй да се каже, от политическите към битовите вести.

— И защо така? — проявих интерес към това съобщение. Зверчето се бе обзавело с този идиотски прякор заради фамилията си Зверев, но тъй като изобщо не приличаше на звяр, тъй си и ходеше до ден-днешен като Зверче. Впрочем той беше много свястно момче и аз се отнасях към него добре.

— Казва, че го побъркала. Записала хлапето в музикално училище, а сега иска да го даде и в английско. А пък там има някакъв конкурс, изпити или нещо такова, с една дума — тормози момчето. А Зверчето се ядосва, за какво му е, вика, на един мъж музика, че на това отгоре и английски, ние и с руския едва се оправяме, а пък си живеем добре.