Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Не зная. Ще ида някъде за седмица.

— Как ли пък не… Че какво тържество ще е това, щом стопанката на новия дом я няма вкъщи?

— Тогава ще го направим така, както искам аз.

Около седем часа пред къщата ни започнаха да спират коли. От тях излизаха прилично облечени мъже, които подаваха ръка на дамите във вечерни тоалети, окичени с брилянти. Брилянтите бяха прекалено много, но, както се казва, всеки си има свой вкус. Гостите благопристойно се разхождаха из къщата, разговаряха тихо, пиеха малко и като цяло се държаха много прилично. По външния им вид беше много трудно да се определи кой е бандит и кой — тъй да се каже, почтен човек. Не се чуваха никакви идиотски прякори и прочее глупости. Ако ги събирах по-често тук, можеха и да свикнат с тези маниери. Казано накратко, зарадвах се на хората си. Таня също се зарадва.

— Гледай какво става — веселеше се тя. — Същински светски елит и това си е. И никакви пиянски номера…

Врабеца дойде с жена си, която трепереше от страх и се криеше по ъглите от благоверния си. Дали пък да не взема да се омъжа? Чувствам се самотна…

Изведнъж кроткият ни и ритмичен живот, какъвто би трябвало да бъде по идея, беше нарушен от едно събитие. Астахов ми се обади и ние се видяхме още същия ден.

— В града се е появил килър — заяви той. — Живее в „Дружба“, мисля, че е дошъл за вас.

— Защо мислиш така? — разтревожих се аз.

— Услугите му са много скъпи, никой не би дал толкова пари току-така… А това означава, че целта му е голяма…

— О, господи! — Трескаво гадаех кой би могъл да се бръкне толкова дълбоко и изобщо да предприеме такова нещо.

— Ние го наблюдаваме — увери ме Астахов, — само че моите момчета едва ли ще тръгнат да защитават Лома, заставайки на пътя на куршумите. Имате ли нещо набелязано за близките дни?

— След два дни имаме презентация, откриваме Центъра за творчество.

— Това е много подходящо — кимна той.

Забързах към къщи. Ние имахме свой дял в Центъра за творчество и презентацията ни засягаше пряко. Разбира се, Лома не биваше да ходи там, но щом разбереше причината, той щеше да откаже да се скрие, защото характерът му беше такъв. Значи първо трябваше да направя така, че изобщо да не мърда от къщи. Затова отидох в офиса му и гордо закрачих към кабинета на мъжа си. Блондинката със сини като на Барби очи се беше втренчила в един компютър. Мъжът ми много предпазливо ми съобщи, че от известно време тя седи на това място, като веднага изброи всичките й недостатъци: криви крака, конско лице и плоски гърди. Но в същото време заничаше в очите ми и много се страхуваше да каже на колко години е тя. За сметка на това обаче ме покани на работното си място, за да се убедя, че въпросната мухла не става за нищо. Тъй или иначе трябвало да наеме някого и наел тази.

— Генадий Викторович в кабинета си ли е? — попитах.

— Да. — Момичето малко се притесни, сякаш в стаята не се появих аз, а торпеден катер, облещи още повече очите си и опитвайки се да стане страшна, попита: — По какъв повод го търсите?

— По личен — отвърнах аз и влязох при мъжа си. Изплезил език от напрежение, той се чешеше с молива над ухото и решаваше кръстословица.

— Един от главните герои на анимационния филм „Аладин“. Лада, как се казваше папагалът? — зарадва ми се Лома.

Аз също реших да го зарадвам.

— Това ли е тя? — И посочих с глава към вратата.

— Коя?

— Да не си оглушал?

— А… тя е и какво?

— Нищо — отвърнах заплашително аз. — Вкъщи ще си поговорим. — И излязох от кабинета. Мъжът ми заситни подире ми, започна плавно да ме задминава на завоите, да занича доверчиво в очите ми и да повтаря:

— Ладенце, какво има сега, кажи де?

Качих се в колата, той се стовари до мен и ние се отправихме към къщи да си изясняваме отношенията. Аз тропах с крака, пищях, наричах го женкар и в крайна сметка го цапардосах на два пъти с пантофа си, който бях свалила предварително от крака си. Лома освирепя, сграбчи ме за ръцете и ме блъсна леко върху стола, като ме принуди да заема малко неприлична поза. Това страшно го развесели и насочи мислите му в съвсем друго русло. Беше ми трудно да се гневя в това положение, но се опитах и успях да изритам на два пъти във въздуха. Гръмогласният смях на мъжа ми премина в мяукане, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен отчаяно да заявя:

— Господи, колко те мразя.

Сбиването ни завърши така, както обикновено завършваха всички наши сблъсъци.

Лома погледна часовника и заяви, че няма абсолютно никакъв смисъл да се връща в офиса, за да продължи трудовия си подвиг. Спомних си как се казваше папагалът, а мъжлето ми се зарадва, защото думата съвпадна по букви. Изпихме по чаша кафе, аз се преместих върху коленете на любимия си и твърдо заявих, че ококорената мадама не ми харесва. Върху лицето на Лома се изписа покаяние и той ме увери, че още от утре тя вече няма да работи при него и че мога сама да намеря в замяна някоя кикимора, а пък той щял да приеме която и да било с благодарност, стига да може да се движи самостоятелно, въпреки напредналата си възраст. Тъй като вече бях набелязала кандидатура — лелята на една моя приятелка, която имаше нужда от добра заплата, моментално зарадвах мъжа си.