Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Чакай малко. Трябва да си помисля…

— Няма какво да му мислиш — изсмя се той и добави с властен тон: — Ще дойдеш. — И затвори слушалката.

— Разбира се, че ще дойда — усмихнах се аз и поклатих глава, защото мъжката половина от човечеството предизвикваше съжаление с доверчивостта си.

Обадих се на Таня и бързешком й казах:

— Подготви Вова. Утре в дванадесет часа.

— Ладенце, слънчице мое — изчурулика тя, но престана да се прави на интересна и каза сериозно: — Рискуваме.

— Обичам да пия шампанско — изпръхтях аз.

— А пък аз обичам израза „и те живяха дълго и щастливо“.

— Империята означава еднолична власт на императора, а не дребни херцогства, в които всеки се мисли за господар.

— Добре де, стига си нареждала. Щом сме решили, значи тъй ще бъде. Ох, притеснено ми е…

След като на другата сутрин изпратих мъжлето си, започнах да се подготвям за любовната среща. Полежах малко във ваната, размишлявайки за приятни неща. Ленчика ми беше симпатичен. След смъртта на Аркаша можех да се обърна за помощ към него и той нямаше да ми откаже… Тогава бях влюбена в Дима… Кой каквото и да казваше, но Ленчика ми беше длъжник, защото от Лома го спасих аз, а тогава беше достатъчно само да мигна с око, и той щеше да е покойник. Помечтах си малко какво щеше да стане, ако го нямаше Дима и аз се бях обърнала за помощ към Ленчика… и бях станала негова любовница, а с моята способност да се лепвам задълго като репей, щях да съм си в тази роля и до ден-днешен. Разгледах тази идея по-подробно и тя не ми хареса. Ленчика не беше от хората, които биха допуснали близко до бизнеса си жена и там не ми светеше нищо повече от парцали и съмнителна любов. От което излизаше, че бях направила правилен избор. След като се поздравих за това, аз се настаних пред огледалото и прекарах възхитителен час и половина в съзерцание на божествените си черти и други богатства, с които природата толкова щедро ме беше дарила. Сетне изведнъж се натъжих. Ленчика виждаше в мен само една глупава красива жена, която няма търпение да сложи рога на мъжа си. И се отнасяше по съответния начин към персоната ми. Ако се беше вгледал по-внимателно и беше помислил малко… Надявах се, че това нямаше да стане…

Станах решително, погледнах часовника и започнах да се обличам. В единадесет и половина тръгнах към колата, качих се в нея, запалих мотора и се прекръстих.

Благодарение на старанията на Вова предишната вечер в колата ми бяха направени някои промени. Абсолютно незабележими на пръв поглед. Те трябваше да помогнат на Вова да проникне тайно във вилата.

Завих към старото гробище и веднага видях Таня. Тя пушеше край пътя и мрачно се вглеждаше. Спрях.

— Къде е Вова?

— Тук. Къде може да бъде?

Вова излезе от храстите, седна на задната седалка и вдигна гърба й.

— Ще можеш ли да минеш оттам? — усъмни се Таня.

— Изпробвал съм го — избоботи той.

В него се долавяше известна нервност. Мисля, че той отчаяно се страхуваше, но се държеше юнашки. Преговорихме още веднъж трите възможни варианта. Първият и най-лошият бе колата да остане пред портата. На Вова щеше да му се наложи да преодолява оградата, а аз — да преценя дали има сигнализация и как мога да я изключа. Вторият беше по-добър, защото колата щеше да влезе в двора, което означаваше, че трябваше да се погрижа само за това Вова да проникне в къщата. А според третия можехме да извадим късмет и там да няма никакви системи, а колата ми да стигне до самия вход на къщата… което означаваше, че Вова просто трябваше да влезе в подходящия момент и да стреля веднъж и точно. Най-добре в упор. Моята задача беше да дам на Вова тази възможност.

— Запомни ли всичко? — попита с въздишка възлюбения си Таня.

— Надухте ми главата… Запомних го. Да вървим.

Вова се настани в багажника, а аз казах:

— Отиваме да се повеселим, Вова.

— Какво? — измърмори той.

— Той има двойка по литература. Хайде. Късмет — махна с ръка Таня и затвори вратата. А аз потеглих.

Вилата на Ленчика се оказа една двуетажна дървена постройка, която се издигаше зад дъбова ограда. Дъските й бяха плътно долепени една до друга, тъй че зад тях не се виждаше почти нищо, освен червеният покрив и малко от балкона. Стигнах до дървената порта, красиво обшита с железни ивици, и свирнах два пъти. Изминаха няколко минути. Портата започна да се отваря със скърцане и аз видях Ленчика.

— Да вкарам ли колата? — попитах, след като отворих прозореца.

— Паркирай я до входа — подсмихна се той. — Няма защо колата ти да се набива в очите на хората. — Ленчика изглеждаше изключително доволен.